Джон Гришэм - Разплата

Бърч Дънлап се изправи и каза:

— Господин съдия, аз винаги съм склонен да сключа споразумение, но при добри условия, разбира се. Както знаете, предстои ни и друго дело в канцлерския съд на окръг Форд, където ще се опитаме да отменим прехвърлянето на собствеността върху земята от покойния на децата му. То е станало три седмици преди убийството. Поръчахме оценка на земята. — Дънлап взе една папка и почти я размаха пред съдията. — Земята струва сто долара на акър, около шейсет и четири хиляди общо, и ние сме твърдо убедени, че тя е част от наследството на Пийт Банинг, поради което следва да бъде включена в иска за обезщетение на клиентката ни, госпожа Джаки Бел. Къщата е оценена на трийсет хиляди долара, а има и други активи.

Джон Уилбанкс се изправи усмихнат и поклати глава, като че ли Дънлап е пълен глупак.

— Тези цифри са завишени, господин съдия, и аз не съм готов да ги оспорвам. Но още е рано да се говори за споразумение. Очакваме да победим в окръг Форд и да защитим земята. А и кой знае какво ще решат съдебните заседатели по това дело? Нека да оставим процеса да поеме своя ход и после ще обсъждаме споразумение, ако се наложи.

— Може да е твърде късно, господин Уилбанкс — отбеляза съдията.

Кръвта на Джоуел кипна, докато слушаше как Бърч Дънлап нехайно говори за земя, купена, разчистена и разорана от прапрапрадядо му. Как се осмеляваше този ловък шарлатанин да подмята оценки на трудно добити имоти, все едно наддава на търг или играе хазарт! Наистина ли възнамеряваше да им измъкне всичко, което притежават? А каква част от плячката щяха да заграбят собствените му хищни пръсти?

Адвокатите размениха по някоя забележка, но не постигнаха напредък. Съдията обяви следващото дело от графика си. Джоуел и Джон Уилбанкс се разходиха по площада пред съда, а Ръсел влезе в един ресторант.

— Трябва да обсъдим възможността за споразумение — каза Уилбанкс.

— Добре, слушам те — съгласи се Джоуел.

— Дънлап е завишил оценката си, но не неприлично много. Можем да му предложим двайсет хиляди долара в брой и да видим как ще реагира. Това са много пари, Джоуел.

— И още как. Откъде ще намерим толкова?

— В завещанието има около петнайсет хиляди. Ти и Стела бихте могли да ипотекирате част от земята. Роднините ми притежават банката, нали не си забравил? Сигурен съм, че ще мога да уредя малък заем.

— Значи искаш да му предложим двайсет хиляди?

— Обсъди го с Флори. Не се налага да ти напомням, че в случая фактите не са на наша страна. Стореното от баща ти е факт и няма извинение. Съдебните заседатели ще се отнесат със съчувствие към семейство Бел, а съчувствието е наш враг.

Ерол Маклийш изсумтя подигравателно на предположението, че Джаки ще се съгласи на толкова малко. Нямаше да приемат дори 25 000 долара. Маклийш искаше всичко — земята, къщата, добитъка, работниците във фермата — и имаше план как да ги докопа.

В края на февруари двамата с Джаки пристигаха с колата в Оксфорд и се настаниха в хотел на площада. В една стая, макар още да не бяха женени.

Процесът започна сутринта на двайсет и четвърти. Джаки, ищцата по делото, седеше с Дънлап и адвокатите си и изглеждаше привлекателна в черно от глава до пети. Флори беше на успокоителни и седеше между Джон и Ръсел Уилбанкс, а зад нея беше Джоуел.

При първа възможност Джоуел заговори Джаки, ръкува се с нея и се постара да бъде любезен. Тя не. Държеше се като скърбяща вдовица, търсеща справедливост и отмъщение. Флори я ненавиждаше и се правеше, че не я забелязва.

Докато съдия Стратън минаваше през предварителната процедура с петдесетината потенциални съдебни заседатели, Джоуел се обърна и огледа залата. На първия ред имаше няколко репортери. Вратата се отвори и, за голямо негово учудване, влязоха третокурсници по право заедно с преподавателя си. Изучаваха федералния съдебен процес и тъй като делото беше нашумяло, трябваше да бъде проследено. Джоуел забеляза сред публиката и други студенти по право, които гледаха внимателно. И в този момент му се прииска да беше избрал да следва в друг щат.

Сутринта премина в избор на жури и по обед шестимата съдебни заседатели вече бяха заели местата си. Седмият щеше да бъде резерва. Тъй като делото беше гражданско, за обявяването на решение бяха необходими четири гласа. Ако журито се разделеше трима на трима при гласуването, щеше да се наложи повторно разглеждане.

Следобед Бърч Дънлап се приближи към ложата, оправи хубавата си копринена вратовръзка, грейна в широка усмивка и приветства съдебните заседатели с „добре дошли в храма на Темида“. Джоуел наблюдаваше всеки негов ход, попиваше всяка дума и според пристрастното му мнение тонът на адвоката беше лигав, докато благодареше на съдебните заседатели за отделеното време да изпълнят дълга си, но Дънлап много бързо мина по същество. Обясни фактите и изтъкна, че отговорността е ясна. Извършено е хладнокръвно убийство, довело до справедливата екзекуция на човек, когото няма да видят. Истинският ответник е мъртъв, затова според закона ищцата се оказва принудена да отправи претенция към наследството му. Обясни, че процесът до голяма степен ще се върти около стойността на живота на Декстър Бел, макар че тя била неизмерима. Дънлап не предложи сума, това щеше да стане по-късно. Но не остави място за съмнение, че преподобният Бел е бил изключителен човек, прекрасен баща, всеотдаен пастор и така нататък и че животът му струва много пари, макар да е печелел малко като свещеник.