Джон Гришэм - Разплата

Когато влакът се изгуби от поглед, Джоуел направи един кръг около площада, заобиколи от разстояние методистката църква и се прибра вкъщи. Събра багажа си, сбогува се с Нинева и Еймъс и шофира един час до Оксфорд, където му предстоеше да следва право. Чрез приятел на свой приятел си беше наел малък апартамент в центъра, над гаража на една вдовица — евтина квартира, която се даваше само на студенти, следващи магистратура. Вдовицата го разведе из трите тесни стаички и му обясни правилата: никакъв алкохол, шумни веселби или хазарт и, разбира се, никакви жени. Поиска в брой предплата от сто долара за четири месеца — наема до декември. Той прие правилата й, макар да нямаше никакво намерение да ги изпълнява, и й даде парите. Когато тя си тръгна, разопакова саковете и кашоните и подреди дрехите си в гардероба.

Когато се стъмни, Джоуел тръгна по булевард „Норт Ламар“ към сградата на съда в далечината. Запали цигара, докато крачеше покрай стари къщи в сенчести дворове. От верандите бликаха клюки след вечеря, докато семейства и съседи чакаха горещината и влагата да понамалеят. Студентите вече се бяха върнали, но на площада нямаше жива душа, пък и защо да има? Там нямаше барове, клубове, салони за танци и дори хубави ресторанти. Оксфорд беше малък град в сух режим, много далече от ярките светлини на Нашвил.

Джоуел Банинг се чувстваше далече от всичко.

Съдебното дело беше за смъртоносен сблъсък между седан, в който пътуваше младо семейство, и открит товарен вагон с няколко тона дървесина. Катастрофата бе станала късно през нощта на главния път между Тюпълоу и Мемфис, при прелез, който по неизвестни причини беше построен в подножието на хълм, така че колите, които се спускаха по склона нощем, невинаги виждаха влаковете, връхлитащи иззад хълма. За да бъдат избегнати сблъсъците, каквито имаше вече няколко, железниците поставиха червени мигащи светлини от изток и запад, но не се охарчиха за бариери, които да се спускат и да преграждат пътя. Откритият вагон беше единайсети в композиция от шейсет вагона, два локомотива и служебен червен фургон.

Адвокатите, които защитаваха железниците, наблягаха на факта, че ако шофьорът внимава в пътя, няма как да не забележи нещо толкова голямо като товарен вагон, дълъг двайсет и пет метра и пълен с дървен материал, който се подава половин метър над страничната стена. Раздадоха увеличени снимки на вагона и изглеждаха сигурни в убедителността на доказателството си.

Само че не можеха да се мерят с Бърч Дънлап, адвокат на загиналото семейство — двамата родители и двете им невръстни деца. По време на двудневния процес Дънлап нападна проектантите на прелеза, спомена предишните катастрофи на него, доказа, че железниците са били предупредени колко опасен е той, направи на пух и прах двама шофьори, които се представяха за очевидци, и подаде на съдебните заседатели своите снимки, които показваха безхаберието на железниците.

Съдебните заседатели се съгласиха с него и определиха за семейството обезщетение от 60 000 долара — рекордно голяма присъда за федералния съд в Северен Мисисипи.

Джоуел Банинг седеше на задния ред, смъкнат ниско на мястото си, и със свито сърце наблюдава процеса от началото до края. Бърч Дънлап беше истински виртуоз и владееше съдебните заседатели от началото до края. Чувстваше се като у дома си в залата — спокоен, непринуден и вдъхващ голямо доверие. Беше безупречно подготвен, уравновесен и винаги с две крачки пред свидетелите и адвокатите на защитата.

А сега беше погнал семейство Банинг и тяхната земя.

Джоуел следеше делата на щатския съд в Оксфорд и така забеляза предстоящия процес за железопътната катастрофа. От любопитство реши да пропусне занятията си и да го гледа. А после му се прииска да не беше проявил любопитство.

След произнасянето на присъдата Джоуел се поколеба дали да не се обади на Стела, но защо трябваше да й разваля настроението? Искаше му се да звънне на Флори, ала телефонът й можеше да се подслушва от други абонати. Имаше нужда да поговори с някого, но през първите седмици от следването си почти не се срещаше с други студенти. Беше сдържан, резервиран, почти груб понякога и винаги отбранителен, защото очакваше всеки момент някой бъбривец да го попита за баща му. Сякаш чуваше как шушукат зад гърба му.

Три месеца по-късно раната, която му беше нанесла екзекуцията, все още беше отворена и болезнена. Джоуел беше сигурен, че е единственият студент в историята на университета, чието семейство е преживявало срама на подобно публично унижение.