Джон Гришэм - Разплата

Тръгнаха по дълъг коридор и спряха до един прозорец.

Под тях в далечината се виждаше горичка, а по-наблизо — широки алеи около малко езеро и красива беседка. Една жена седеше на сянка в инвалидна количка, а до нея стоеше медицинска сестра. Двете като че ли си говореха.

— Това е Лайза — каза Хилсабек. — Знае, че ще дойдете, и няма търпение да ви види. Можете да излезе през онази врата. — Кимна им и те се отдалечиха.

Лайза се усмихна, когато ги видя. Най-напред протегна ръце към Стела и я придърпа към себе си, после направи същото и с Джоуел. Медицинската сестра се отдръпна и изчезна.

Преместиха инвалидната количка до близката пейка и седнаха срещу нея. Джоуел хвана едната й ръка, Стела — другата. Бяха се подготвили, че майка им може да изглежда ужасно, затова се постараха да прикрият изненадата си. Бледа, крайно измършавяла, без грим, червило и бижута — нищо, което да напомня за красивата и жизнерадостна жена, която познаваха и обичаха. Пясъчнорусата й коса беше посивяла и прибрана в кок на тила. Беше с тънък избелял халат, под който стърчаха босите й стъпала.

— Дечицата ми, дечицата ми — повтаряше тя отново и отново, вкопчена в ръцете им, и се опитваше да се усмихне. Очите й бяха толкова плашещи. Бяха изгубили цвета и живеца си и имаха кух и немигащ поглед, който отначало тя дори не вдигна към техните очи. Гледаше малко по-надолу, сякаш се взираше в гърдите им.

Минутите се нижеха, Лайза продължаваше да повтаря „дечицата ми“, а Джоуел и Стела я потупваха лекичко и се мъчеха да измислят какво да кажат. Джоуел допусна, че всеки разговор би бил от полза, затова отбеляза:

— Доктор Хилсабек каза, че се справяш чудесно, мамо.

Тя кимна и отговори тихо:

— Може би. Имам и хубави дни. Просто искам да се прибера у дома.

— Ще те заведем у дома, мамо, но не днес. Най-напред трябва да оздравееш, да започнеш да се храниш по-добре, да излизаш на слънце, да изпълняваш, каквото ти казват лекарите и сестрите, и скоро ще те заведем вкъщи.

— Пийт там ли ще е?

— Не, мамо, татко няма да бъде там. Него го няма. Мислех, че лекарите са ти казали.

— Да, но не им вярвам.

— Повярвай им, защото татко го няма.

Стела се надигна предпазливо, целуна майка си по темето и отиде зад беседката. Седна на стълбите и зарови лице в шепите си.

Е, много ти благодаря, сестричке, помисли си Джоуел. Той поде пространен разказ неизвестно за какво или поне напълно несвързан с факта, че са в парка на лудница с майка си, която е психичноболна. Джоуел говореше за Стела и за предстоящото й завръщане в „Холинс“, за плановете й да си намери работа в Ню Йорк. Каза й за своето решение да се запише да следва право. Беше приет във „Вандербилт“ и в Университета на Мисисипи, но смяташе да си даде една година почивка и може би да попътува. Докато той говореше, Лайза чу думите му и вдигна очи, сякаш гласът му я успокояваше. Усмихна се и започна да кима лекичко.

Джоуел не беше сигурен за правото и затова му се искаше да си почине от следването. Двамата със Стела бяха поживели във Вашингтон и се бяха забавлявали, освен това се беше сприятелил със собственика на един ресторант, който му беше предложил работа.

След като си поплака, Стела се върна и разказа как е работила като бавачка в Джорджтаун, за курсовете, които ще запише, за бъдещите си планове. Понякога Лайза се усмихваше и затваряше очи, като че ли гласовете им бяха за нея приятен наркотик.

Облаците се разкъсаха и обедното слънце напече парка. Избутаха инвалидната й количка на сянка под няколко дървета. Медицинската сестра ги наблюдаваше, но отдалече. Когато се умълчаха, Лайза прошепна:

— Не спирайте да говорите.

И те продължиха.

Един санитар им донесе сандвичи и чаши студен чай. Подредиха обяда си на масичка за пикник и подканиха Лайза да яде. Тя хапна няколко залъка от сандвича и толкова. Искаше да слуша прекрасните им млади гласове и те говореха, като се редуваха, но се стараеха да не засягат темата за Клантън.

Много след като се наобядваха, се появи д-р Хилсабек и каза, че пациентката се нуждае от почивка. Беше доволен от посещението и помоли Джоуел и Лайза да дойдат отново на следващия ден. Разбира се, че щяха да дойдат.

Целунаха майка си за „довиждане“ и отидоха с колата в Джаксън, където отседнаха във внушителния хотел „Хайделберг“ в центъра на града. Настаниха се и излязоха да се разходят из столицата на щата, но беше прекалено влажно и горещо. Влязоха в едно кафене, попитаха сервитьора къде могат да намерят алкохол и той ги упъти към една нелегална пивница зад хотела. Поръчаха си питиета и се постараха да не говорят за майка си. Бяха се изморили от говорене.