Константин Рашков - Нарко-маневри София — Бургас

— Не съм бъркал, бате Сашко… аз ъ-ъ… не съм те виждал една седмица… — взе да се обяснява Мокрия.

— Виж сега, моето момче, тая дупка на Камбаните я знаем само аз и ти. Ти мене на малоумен ли ше ме прайш, бе?!

В този момент огромна доза гняв обзе за части от секундата бате Сашко и той стовари два-три супер тежки крошета в лицето на Мокрия. От веждата, носа и устата на злощастника бликна кръв, а бате Сашко се разкрещя:

— Скапан боклук, тая торба, дето изчезна от дупката, струва десет бона. Или ми носиш парите утре на Камбаните, или ми връщаш пакета, който тежи точно шест’отин и петдесет грама, или те копам предварително разчленен в ей тая скапана дупка, в която ти бръкна, нещастник малък!!! Ясно ли е?! Разбрахме ли се?

Мокрия не можеше много-много да говори, тъй като устата му беше разбита. Бате Сашко от своя страна нанесе още един-два шута в ребрата на Мокрия, след което просто го изхвърли от апартамента си като чувал с боклук.

Нашето момче се запъти с почти насрани гащи към апартамента на баба си, който обитаваше от малък. След като се прибра, наложи найлонов плик, пълен с ледени кубчета върху бушоните под очите си и заразмишлява как да се отърве от „тая ситуация левашка“. Мокрия не разполагаше с кой знае какъв умствен потенциал, но това не беше по рождение, а беше придобито (или по-скоро изгубено) с течение на годините, през които беше развил тоталната си наркозависимост. Това обаче не му пречеше да притежава изключително голямо самочувствие. Той твърдеше, че има най-хубавата работа (разкарваше авточасти от понеделник до събота за 500 лв. на месец), най-хубавата жена (тотален урод — кожа и кости, абсолютна нарко-нимфо-клептоманка, която му изневеряваше постоянно с целия квартал) и най-хубавата кола (Сааб 9000 от 91-ва с изгнила ламарина и пробит от цигари плюшен салон). Освен това той самият се имаше за най-умния, най-хитрия и най-големия гангстер. Самочувствието му обаче не беше обезпечено с каквото и да било покритие.

И така, нашият човек заразмишлява върху чисто новия проблем, който му се беше стоварил на главата. Само че нито можеше да даде на бате Сашко петстотин и петдесет грама амфетамин, тъй като имаше не повече от двеста, а още по-малко можеше да намери десет хиляди лева. Десет хиляди лева? Та той не беше виждал на едно място повече от петстотин!

На първо време, това което измисли Мокрия, беше да си начертае една линия, за да му дойде конспиративната мисъл. Извади едно пакетче, натроши една буца на едри парчета и направо си ги внедри в малкия кръг на кръвообращение през дясната си ноздра. Запали една цигара и отново се опита да мисли. Решението пред него беше едно: да избяга колкото може по-далеч от „Младост“, че и от София и да не се връща скоро.

И така Мокрия взе крайното решение да „пали джапанките!“ Побърза да се обади на гаджето си.

Шуши чу телефона си да звъни. Последователно извади първо от вагината си поредния член, който поемаше, а после и телефона от чантичката си.

— Ало… — съвсем без каквото и да било притеснение прозвуча гласът ѝ.

— Котенце, къде си? — попита Мокрия като пълен балък.

— Ами… при баща ми.

— Кога ше си идваш?

— Емиии, след два часа — каза Шуши, намигвайки на младежа, когото задоволяваше сексуално (а специално този го виждаше за първи път).

— Айде, ше те чакам в нас — нервно изръмжа нашето момче.

Шуши представляваше безподобно олицетворение на понятието безсмислено съществуващ човек. Първо: не приличаше на нищо. Второ: друсаше се повече от самия Мокър и трето: крадеше повече, отколкото се друсаше. Клептоманията беше нейно вродено и хронично заболяване. Гепеше каквото ѝ попадне. Мокрия, от своя страна, беше толкова наивно момченце, че просто целият квартал му се чудеше на акъла как може да държи такова вредно същество в гащите си.

След 3 часа Шуши се появи в дома на Мокрия.

— Айде, ма, къде ходиш, ма?! — учтиво я прие в стаята си човекът е влажен прякор.

— Ай’, събличай се и лягай тука! — нареди ѝ е генералски маниери Мокрия.

Шуши някак си машинално и, както се казва „по дифолт“, изпълни командата и разтвори кокалестите си краци. След две минути и половина вече и двамата пушеха цигари (или по-скоро споделяха една, защото нямаха пари за повече).

— Трябва да изчезнем оттука — започна да се обяснява Мокрия.

— Що? — попита Шуши.

— Така!

— Направи ми една чертичка.

— Добре — съгласи се Мокрия и зачерта ивици от жълтеникав прах.

След това каза: