Джеффри Дивер - Урокът от нейната смърт

Уинтън Кресги се бе подпрял до багажника на зеления понтиак, проснал се по очи в позиция за стрелба. По същия начин той връзваше елена върху покрива на своя олдсмобил, когато се прибираше вкъщи от лов. Набраздената ръкохватка от „Ремингтън“-а се бе отпечатала върху пръстите му. Миришеше му на смазка. Струваше му се, че Корд вече прекалено дълго стои вътре в къщата.

Тогава чу изстрела. Кратко изплющяване откъм къщата и прозорците на приземния етаж за миг издрънчаха от гърмежа.

Отпред или отзад, отпред или отзад?

По дяволите, избери едното.

Кресги стана, поколеба се и после изтича през пустеещата поляна и се втурна през отворената входна врата.

— Бил! — изкрещя той и в отговор един ръжен го улучи край окото и разкъса шест инча от бузата му. Той падна лошо назад. Пушката гръмна и голям къс от дървената облицовка експлодира под въздействието на силния изстрел. Топла кръв шурна към окото и устата му и пред погледа му се мерна разкривената фигура на Гилкрист, който, накуцвайки, се мъчеше да се докопа до падналата пушка. Дясната ръка на професора бе подута и потъмняла и той също бе с окървавено лице.

— Бил! — извика Кресги, плюейки кръв.

Гилкрист вдигна пушката и я насочи към лицето на Кресги. Полицаят се претърколи и се опита да се измъкне. Чу сумтенето на Гилкрист, докато дърпаше спусъка и тогава осъзна, че има изстрелян патрон в гнездото. Кресги се замоли онзи да не разбира достатъчно от оръжие, за да не зареди с нов куршум.

Той чу двойното прищракване на плъзгача напред-назад и тупването на старата гилза върху верандата.

— Не — изстена Кресги, търсейки пипнешком автоматичния си пистолет. Беше изпаднал от кобура и той не можеше да го открие. Пропълзя още няколко инча и се притисна до железните перила. Почувства ледения допир от цевта на пушката върху гърба си.

Последва гърмеж.

После още един и още един. Гилкрист политна напред, притискайки гърдите и стомаха си, където го бяха простреляли куршумите на Корд. Пушката падна върху Кресги, който в моментната си слепота я грабна и насочи към гората. Гилкрист падна на колене, а след това се строполи на земята.

Около Уинтън Кресги настана мъртва тишина, която след миг бе нарушена, смущавайки облекчението на полицая: това беше гласът на ридаещия Корд:

— Сара, какво направих с теб, какво направих?

Той вървеше с несигурни крачки, препъвайки се във високата трева и жилавите коренища. Гласът му бе прегракнал от виковете: „Сара, Сара?“. Изплашени птички се разхвърчаваха от гнездата си, когато той залиташе край тях. Понякога той чуваше ехото от собствените си отчаяни вопли, което за момент подхранваше фалшива надежда.

Беше навехнал китката си при падането по стълбите, но отказа лечение и веднага хукна навън да търси своята дъщеря.

Или да търси това, което започваше в отчаянието си да мисли: тялото на дъщеря си. Нямаше я никъде из цялата къща или гаража.

Тласкан от ужаса на загубата, с объркан ум, Бил Корд претърсваше щателно петте мъчителни акра около къщата — преплетени дървета, цели дюни от борови иглички, два дълбоки кладенеца и много пръст, достатъчно мека за плитък гроб. Уинтън Кресги, целият в шевове и силни болки, обикаляше из същото пространство. Също както и Корд, той се боеше да не открие купчинка разкопана пръст. Не можеше дори да си представи да донесе такава вест на бащата; въпреки това той търсеше като обезумял. Включиха се и други полицаи, дори и Ланс Милър, който дишаше трудно под еластичния бинт, опасващ ребрата му. Джим Слоукъм и двама полицаи от Ню Лебънън, чието дежурство бе приключило и които трябваше да си бъдат у дома при бирата, жената и телевизора, също претърсваха неприветливата околност.

Корд вървеше зашеметено през тревата и шибащите го клонки. Проправяше си път сред храсталаците с човешки ръст. На едно място се препъна на коварно скрита бодлива тел и разкървави здравата си длан, за да спаси лицето си. Всяко розово петно по земята, зърнато през буренаците, беше източник на агония, както и всеки далечен лай на куче или глухото обаждане на някой бухал. Веднъж Корд извика силно, втурвайки се през високата трева към нещо, което се оказа бежова торба, пълна с празни бутилки и кутии.

— Сара, Сара? — шепнешком зовеше той, продължавайки през група дървета към скоро изорана нива.

Към седем часа слънцето е вече ниско над хоризонта и сенките от дърветата са станали дълги. Бил Корд е седнал на малко хълмче от сбита пръст, покрито с глухарчета, коча билка и млечка. Останал е без глас, както и без сили. Той протяга ръка и като обезумял гали нежно едно жълто листо. Смята, че трябва да претърсва полето, но знае, че е безполезно. Нищо не може да направи, нищо, освен да седи и да скърби по дъщеря си и по друга една загуба, защото смъртта на Сара мрачно и жестоко ще отрови техния съвместен живот с Даян и с Джейми. Сега между тях тримата завинаги ще има забит клин.