С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

— Вече ми се гади.

Компютърът заработи и тихото ръмжене се стори на Бетингър като виелица.

Оставаше още малко от нощта. Времето на доставчиците на вестници, хората, работили нощна смяна, и мълчаливите особняци. Със синя канадка, кафяви панталони от едро кадифе и ръкавици, Бетингър изкара на заден жълт хечбек от двуместния гараж в Стоунсбърг, Мисури. Зелената му кола се беше скапала след няколко седмици студ (нещо, което му се стори като предсказание) и след като по-голямата част от парите на семейството бяха вкарани в облигации и къщата в Аризона, детективът се принуди да й купи евтин заместител. Тази липса на свободни средства беше повлияла и върху качеството на техния нов дом, който беше малък и боядисан в цвят на сьомга. На Бетингър не му допадаше идеята да подпише предварителен договор за собственост в Мисури, обаче ако имотът на юг се продадеше, семейството щеше да се премести в по-хубава къща, а той щеше да си купи кола, която не прилича на кутия за подправки.

Стисна зъби, за да не тракат, и бутна лостчето за парното на максимум. Пресече ивицата замръзнала трева, завъртя волана и пое по тъмните улици на предградието, докато не стигна изхода за междущатската магистрала и подкара по нея. Нощното небе с цвят на лавандула започна да порозовява, докато той се носеше бързо на север.

Бетингър прехвърли местните радиостанции, научи някои неща за Исус Христос, който, изглежда, имаше особено гневлив нрав тук в Мисури. Проповедникът говореше за всемогъщество и детективът го прекъсна насред изречението, за да може да кара в студа, без да бъде словесно тероризиран. Фабричното стерео на колата работеше само с аудиокасети и му се наложи да купи няколко за ежедневното си пътуване. (Оказа се, че Гордън смята, че и лентата се радва на ренесанс подобно на виниловите плочи, обаче Карън въобще не познаваше този формат.)

Бетингър пътуваше на север. Малкото коли, които срещаше по пътя, бяха управлявани от безлики прегърбени същества.

Мина един час.

По края на хоризонта в източна посока се появи златиста светлина, когато детективът видя табела, на която пишеше: „Изход 58 — Виктъри“. Той насочи колата към наклонената рампа и погледна над мантинелите. Зад тях се простираше голямо сиво населено място, което приличаше на преобърната канавка.

Дълбоко в Бетингър нещо изръмжа.

Пътят правеше остър завой и той завъртя волана, за да може да го следва. Зад колата заподскачаха камъчетата покрай банкета.

Пред нея в края на острия наклон зееше черна паст — подлез. Фаровете на хечбека се забиха в мрака на тунела и миг по-късно той беше погълнат от него.

Раменните мускули на Бетингър се напрегнаха, докато караше през подлеза. В края на тунела стоеше силует с необичайно дълга дясна ръка. Детективът намали и скоро му стана ясно, че асиметричният тип държи бейзболна бухалка.

Докато спираше колата, Бетингър погледна в огледалото за задно виждане и видя още един мъж — негър, на около двайсетина метра зад нея. От десния му ръкав се плъзна метална тръба и издрънча на паважа.

Двамата започнаха да се приближават към мъркащата кола. От червената светлина на стоповете и бялата светлина на фаровете очите им приличаха на пламтящи геми.

— Слез от колата — нареди типът с бейзболната бухалка.

Бетингър измъкна пистолета от кобура, който лежеше на седалката на пътника, и свали прозореца.

— Аз съм полицай.

— Никое ченге не кара такава кола — отбеляза типът с тръбата. — Направо е смешно.

— Имам доказателство, което мога да ви представя.

— Бетингър вдигна полуавтоматичния пистолет. — Девет доказателства.

Черният се спря.

— Малко трудно се виждат — продължи детективът, — но съм сигурен, че ще ги усетите.

— Недей — каза онзи с бухалката. — Ние само се закачаме.

— Хвърлете оръжията си и отстъпете назад.

Двамата хукнаха към сенките.

— Да не съм ви видял повече тук. — Заповедта на Бетингър проехтя из подлеза като божествен глас от висините.

— Със сигурност ще запомним тази кола! — подхвърли единият от мъжете.

Детективът остави пистолета на пътническата седалка и даде газ. От отворения прозорец нахлу студ и опари кожата му, докато изминаваше останалата част от тунела.

Излезе от подлеза и продължи под лавандуловото небе, докато не се наложи да спре на червен светофар. Тогава вдигна стъклото и се огледа за указателни табели.

Вдясно от него на дървен стълб беше закована една, на която пишеше „Добре дошли във Виктъри“. Надписът беше омазан с човешки лайна.