С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

— Къде отиваш?

— Вкъщи.

— Звънни, ако искаш да пийнеш. Или да отидеш на стрелбището. Или да пийнеш на стрелбището.

Бетингър отключи вратата откъм пътническата седалка на колата и остави на нея кашона.

— Добре ли си? — попита Силвърбърг.

— Да. — Обърканият детектив затвори вратата, после заобиколи колата по обратния път и стигна до страната на шофьора.

— Все още съм ти длъжник.

— Наравно сме.

— Не сме. Всичко, по всяко време, на всяко място. Винаги можеш да поискаш да ти се издължа.

Бетингър кимна, отвори вратата и седна на топлата тапицерия. Когато пъхна ключа в запалването, стрелна поглед към Силвърбърг, който беше един от малкото му приятели в това управление.

— Пази се.

— Всичко, по всяко време, на всяко място.

Бетингър затвори врата, включи на скорост и излезе от паркинга на сградата, в която беше работил най-малко осемнайсет години.

Неочаквано Бетингър се оказа у дома. Не можеше да си спомни как е карал дотам, нито пък навигационни подробности като спиране и завиване, но когато погледна през предното стъкло, се оказа, че някак си се е прибрал.

Колата бавно се плъзна нагоре по автомобилната алея към бежовата къща с четири спални, в която той и жена му живееха, откакто се беше родило първото им дете. Фасадата започна да расте, докато не изпълни цялото му полезрение.

Двете деца още бяха на училище и Бетингър знаеше, че трябва да говори с жена си, преди да са се върнали. Той угаси двигателя и тишината, която последва, му подейства като главоболие.

След миг вече крачеше към къщата си, стиснал ключовете в ръката, но не и кашона с вещите, които беше взел от кабинета си. Трите каменни стъпала го отведоха на площадката, където започна да отключва, връщайки резетата обратно. После влезе в климатизираната всекидневна, пресичайки кръглата сянка, която слънцето беше напъхало между краката му.

— Джулс?

— Аз съм.

Леки стъпки се чуха от ателието и Бетингър се обърна. Към него се приближаваше жена му — Алиса Брайт. Чернокожа жена с карамелен тен, дълбоки трапчинки, големи очи, малък нос и коса, която беше сплетена на къси плитки и напомняше короната на глухарче. Разпраните й джинси бяха изцапани с кралскосиня боя, както върховете на пръстите на лявата ръка и острата й брадичка, където очевидно се беше почесала, докато е оглеждала картината си.

— Всичко наред ли е? — попита тя, стрелвайки поглед към стенния часовник.

— Бях отстранен за една тъпотия и единственият начин да се отърва от уволнение е да се преместя в Мисури.

Алиса беше смаяна.

Миг по-късно прекоси стаята и хвана мъжа си за ръцете.

— Това окончателно ли е?

— Да. Градът се казва Виктъри. — Бетингър изсумтя. — Спомни си най-гадния бордей, който си виждала, натрупай върху му четирийсет години лайна и ще добиеш представа.

Алиса се зае да обмисля стокилограмовите късове информация, които съпругът й току-що бе стоварил върху пода на всекидневната.

— Когато бях дете, прекарах известно време в Мисури — отбеляза тя без каквото и да е привързаност.

Детективът погледна жена си в очите.

— Ще направим, каквото поискаш и смяташ, че е по-добре за децата.

— Благодаря, че каза това. — Алиса стисна ръцете на мъжа си. — Има ли приличен град около Виктъри? Безопасно място, където бихме могли да живеем?

— Стоунсбърг. На сто и трийсет километра.

— Има ли магистрала до Виктъри?

— Да.

— Какво е ограничението на скоростта?

— Различно, но преобладава 120.

— Значи всеки ден ще се налага да пътуваш час и половина.

— Приблизително.

Алиса потърка брадичката си точно на мястото, където преди това беше размазала синята боя.

— Хайде да влезем в интернет и да разгледаме Стоунсбърг.

— Щом искаш.

— Аз съм лесна за пренасяне. Карън не харесва новото си училище, а на Гордън ще му дойдат добре неколцина по-добри приятели. — Тя тръгна към кабинета. — Да видим какъв избор имаме.

Сигурен, че се е оженил за най-прекрасната и практична жена на света, Бетингър лепна една целувка върху устата на Алиса и я прегърна през раменете, които бяха десетина сантиметра под неговите.

Така двамата влязоха в стаята.

Алиса щракна ключе и една настолна лампа заля със светлина бюрото, върху което имаше компютър.

— Ти си като бебе по отношение на студа — обърна се тя към съпруга си — и ще трябва да се навличаш. И то много. Наполеонки и фланелки с дълъг ръкав. Пуловери и ръкавици. — Тя включи машината. — Дебели чорапи и наушници.