С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

— Дължеше пари на някакви хора. Много пари. Има проблеми с хазарта.

— Това първият път ли беше, когато Трейси те помоли да помогнеш на брат й?

— Не — Робърт се вгледа в ръцете си. — Случвало се е и друг път.

— Колко пъти?

— Мисля, че три. — Бизнесменът въздъхна на пресекулки. — Тя смяташе, че след последния път е престанал с комара. Беше обещал да го направи. Закле се, че вече не играе, но… ами не беше вярно.

Бетингър върна молива в голямата чаша за кафе.

Робърт го погледна объркан.

— Повече няма ли да пишеш?

— Колко повече?

— Моля?

— Колко пари й даде в събота?

— Седемдесет и пет. Бизнесменът се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Хиляди.

— А предишните пъти сумите бяха малки. Две до пет хиляди.

Това не беше казано като въпрос, но въпреки това Робърт кимна в потвърждение.

Усети в стомаха си ужасно усещане, което се разпростря из червата. Сети се за бившата си жена, за двете си деца и къщата, в която всички бяха живели доволни, преди да срещне Трейси на онзи ВИП купон миналия март.

— Хората, на които брат й дължеше пари, са от мафията — каза бизнесменът. — Тя ми каза, че… ще го убият. А може да погнат и нея, да й нарежат лицето, ако…

— Искаш ли нещо от автомата? — попита Бетингър, докато ставаше иззад бюрото. — Аз съм пристрастен към канелените сладки, но ми казаха…

— Ей, това е сериозна работа!

— Не е. Ако креснеш още веднъж, разговорът ни ще приключи.

— Аз… съжалявам — Гласът на Робърт беше тънък и някак си много далечен. — Тя ми е годеница.

— След като си взема сладките, ще ти дам да прегледаш няколко албума, за да видим дали ще можеш да я идентифицираш.

— Какви албуми?

— С проститутки.

Бизнесменът стрелна глава към кошчето за боклук и пенещото се съдържание на стомаха му плисна в съдината. Конвулсии, които приличаха на оргазми, изстискваха храносмилателния му тракт.

— Благодаря, че не го изля на пода — отбеляза Бетингър. — Искаш ли да наминеш друг път?

Наведен над кошчето с капеща от устата слуз Робърт не отговори.

— Господин Фелбърн, позволи ми да те образовам малко — каза детективът. — Трейси вероятно вече е напуснала града. Има пари, които ти си й дал, и то доброволно, а това не е от нещата, заради които може да се организира национално издирване. А ако случайно я хванем, ще я изправим пред съда и ще трябва да обясниш на съдията, а може би и на съдебните заседатели как си бил воден за носа като невинно добиче от една черна курва на половината на твоите години.

Робърт бе ужасен от мисълта да причини още неудобства на бившата си жена и двете им деца.

— Трейси красива ли е?

В кошчето за боклук бизнесменът кимна.

— Това е сценарият. Богат бял мъж на средна възраст, който си пада по тънката част, и младо, красиво чернокожо момиче. Не мисля, че седемдесет и петте хилки плюс диамантеният пръстен си заслужават да се качиш на сцената на този театър.

Робърт вдигна глава и си избърса устата, докато Бетингър пресичаше кабинета.

— Наистина ли смяташе, че ще се ожениш за Трейси с „й“?

Бизнесменът прочисти гърло.

— Ние сме много различни… обаче можеше да стане. Такива неща постоянно се случват.

— Изключително рядко.

В помещението настъпи оглушително мълчание и детективът отвори вратата.

— Свършихме ли?

Робърт кимна жално.

— Вземи кошчето — Бетингър прекрачи прага. — И не бъди такъв проклет идиот.

Съсипан, бизнесменът стана от диванчето, мина през вратата, прекоси голямото работно помещение. Четирийсет и седем годишен ерген, изгубил семейството, парите си и достойнството си не заради млада красива курва, а заради собствената си слабост. Заради своята неблагодарност, похот и невероятната си способност да се самозаблуждава. Робърт си представи как стои пред свещеника, гледа Трейси Джонсън в очите, произнасят обетите, и за миг разбра, че е заблуден и смешен глупак, не по-различен от фигурките за шах, които бе видял на бюрото на ченгето — куче с корона на главата, което си мисли, че е цар.

Хубавото беше, че знае как да сложи край на своето унижение.

Изпълнен с решимост, се приближи към рецепцията, нахлупи кошчето за боклук върху главата на латиноса и грабна неговия полуавтоматичен пистолет. В преддверието се разнесе предупредителният вик на полицая, когато залитна назад, заслепен от повърнатото.

У. Робърт Фелбърн налапа стоманения цилиндър, свали с палец лостчето на предпазителя и натисна спусъка, а срамът му покри тавана със сиви и червени петна.