С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

— Пиян ли сте?

— Не — излъга Робърт. — Казаха ми да дойда и да говоря с… — Погледна името, което бе записал върху левия маншет на ризата с неизтриваем черен флумастер. — Детектив Джулс Бетингър.

— Как се казвате?

— У. Робърт Фелбърн.

— Изчакайте.

— Добре.

Мъжът на рецепцията набра някакъв номер, каза тихо няколко думи в слушалката, върна я на мястото й и мушна въздуха с показалец.

— Ето там.

Робърт се вторачи в пръста.

— Виж къде соча.

Бизнесменът проследи невидимата линия, която тръгваше от върха на показалеца на латиноса, и установи, че сочи кошчето за боклук.

— Не разбирам.

— Вземи го със себе си.

— Защо?

— В случай, че закуската ти реши да излезе на разходка.

Вместо да противоречи на грубата оценка за своето състояние, Робърт отиде и вдигна кошчето. След това латиносът кимна към коридора, който се простираше по протежение на фасадата на сградата и той започна своето пътешествие по линолеума, понесъл в ръце кошчето. В съзнанието си видя красивата жена. Очите й накараха времето да забави ход.

— Господин Фелбърн?

Бизнесменът вдигна очи. Застанал на прага на отворена врата, която водеше към централното работно помещение на управлението, стоеше слаб чернокож мъж в масленозелен костюм. Беше висок около метър и седемдесет и пет, с много високо чело, сънливи очи и страшно черна кожа, която сякаш поглъщаше светлината.

— Ти ли си Бетингър?

— Детектив Бетингър. — Полицаят му махна да влезе. — Насам.

— Трябва ли да нося това? — попита Робърт, повдигайки леко кошчето.

— То е само предпазна мярка.

Двамата закрачиха по пътеката в средата на голямото централно работно помещение между писалища, полицаи, чиновници, вдигащо пара кафе и компютърни екрани. Двама мъже играеха шах с фигури с кучешки глави и по незнайна причина видът на коронованите кучета ужасно разстрои Робърт.

Ръбът на едно от писалищата се блъсна в хълбока му, запращайки го встрани.

— Внимавай — подхвърли Бетингър.

Бизнесменът кимна.

Пред тях се издигаше ламперия, в която имаше осем кафяви дървени врати, всяка украсена с метална табелка. Детективът отиде до най-дясната и пусна придружителя си да влезе в посочената стая.

Сутрешното слънце изпълваше помещението и лъчите му се забиха в мозъка на Робърт като пакостливи детски пръстчета.

Бетингър затвори вратата.

— Сядай.

Бизнесменът седна на малък диван, остави кошчето за боклук до шестстотиндоларовите си обувки и вдигна очи.

— Казаха, че ти си човекът, с когото трябва да говоря. Ти си се занимавал с изчезналите лица.

Детективът се настани зад бюрото, измъкна молив от една керамична чаша, на която бе изрисувано усмихнато слънце.

— Как се казва?

— Трейси Джонсън.

Графитният връх направи пет движения.

— С „и“ или „й“?

— С „й“.

Бетингър очерта буквата, сложи отгоре диакритичния знак и продължи да пише.

Робърт си спомни как винаги, когато се подписваше, Трейси изписваше дъгичката над буквата „й“, сякаш беше в шести клас. Беше мила превземка.

— Кога я видя за последен път?

Бизнесменът стана неспокоен.

— Казаха, че трябва да изчакам четирийсет и осем часа.

— Няма правило.

— Завчера вечерта. Някъде около полунощ.

Бетингър написа: На осми, събота, полунощ.

— Не вкарвате ли това в компютър или нещо подобно?

— Технически сътрудник ще го вкара.

— О.

— Трейси черна ли е?

— Да, афроамериканка.

— Колко млада е?

Робърт погледна черното квадратно лице на Бетингър, което бе застинало в непроницаема маска.

— Моля?

— На колко години е?

— Двайсет и две — призна бизнесменът.

— Как би описал отношенията си с тази жена?

Съзнанието на Робърт се изпълни с голото карамелено тяло на Трейси, простряно върху легло с чаршафи от бяла коприна, нейния пищен задник, бедрата й, гърдите, огрени от топлата светлина на многото свещи, които миришеха на Ориента. Светлината се отразява в магическите й очи и в множеството съвършени повърхности на диаманта, който краси лявата й ръка.

— Сгодени сме.

— При теб ли живее?

— През повечето време.

— Забеляза ли нещо необичайно в събота?

Когато си припомни вечерта, сърцето на Робърт заблъска.

— Беше уплашена… брат й имаше неприятности и… и тя се нуждаеше от помощ. Не искаше да моли мен, но… — Гърлото му се сви пресъхнало.

— Той как се казва?

— Лари.

Бетингър записа това.

— Какви бяха неприятностите на Лари?