С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

Мъртвият гълъб полетя в нощта, плесна Доги в лицето и се стовари на земята, дългите му нокти затракаха по паважа, докато се търкаляше на изток. Очите му, които приличаха на мъртви стриди, гледаха към далечния край на задънената уличка.

Четирима мъже в добре ушити костюми отвърнаха на вторачения поглед на скитника, наблюдавайки го през парата на своя дъх. Пред тях стоеше едър черен тип — човекът, който беше ритнал гълъба сякаш е футболна топка.

— Мамка му, оставете ме на мира — каза Доги от мястото си върху парче чудесна мукава.

В очите на човека най-отпред проблесна светлинка и от широките му като на бик ноздри се издигна пара. До лявото му рамо стоеше много слаб азиатец, чието осеяно с белези от шарка лице изглеждаше така, сякаш му липсваха нужните за усмихване мускули.

— Къде е Себастиан? — попита онзи, който ритна гълъба, докато с левия си крак примъкваше друг труп на пернато.

Доги бе притиснат в края на уличката.

— Не познавам никого на име Себастиан.

— Глупости.

Едрият черен мъж ритна гълъба. Доги закри лицето си с ръце и един нокът одра дясната му длан. Откъснати пера се замятаха из въздуха като игли, шиещи зад бод.

— Всички във Виктъри познават Себастиан.

Една идея се запромъква из влажното и гневно съдържание на черепа на скитника, докато стигна до мислещата част.

— Вие, момчета, ченгета ли сте?

Никой не отговори на въпроса.

— Ето още един.

Едрият черен мъжага погледна говорещия — блед червенокос тип с тъжни зелени очи и измачкани дрехи. Пред дясната му обувка лежеше друга простряна птица мъченик.

— Бива го — одобри онзи, който биеше шутовете.

— Ще опитам.

През годините Доги беше виждал много мъртви гълъби по улиците на Виктъри.

Едрият чернокож нахлузи ръкавици на големите си ръце, наведе се и хвана мъртвата птица за главата.

— Гладен ли си? — попита той, гледайки към скитника.

— Майната ти, негро!

В ръцете на двамата мъже, които стояха зад азиатеца с белези от шарка по лицето, се появиха пистолети, докато едрият закрачи към Доги, понесъл трупа на гълъба. Отвъд далечния край на задънения пасаж улицата беше тъмна и безмълвна.

— Белите бездомници се държат най-лошо — отбеляза червенокосият, докато оглеждаше кожичките около един от ноктите си. — Винаги съм предпочитал черните.

— Аз също — обади се азиатецът. — Защо ли е така, как мислиш?

— Ами… черният, който е бездомен, приема да бъде бездомен. Може да разкаже историята си: тази страна открадна моя народ от неговата родина, окова ни и ни накара да й работим. Сега съм свободен и отказвам да работя. Тази страна ми е задължена за дните на робството, за шибаните седалки в автобусите и за хиляди други несправедливости и сега аз си прибирам дължимото.

— Реституция?

— Точно така. Реституция. Обаче белият бездомник е различен. При него няма реституция. Родителите му са смятали, че трябва да учи в колеж и затова е учил. Може би се е дипломирал. А сега седи на улицата, напива се и си драпа гащите, докато си мисли: как можах да заседна сред всички тия негри?

Едрият се спря точно пред Доги. Мъртвият гълъб висеше във въздуха с подут от газовете на разложението корем. Разчорлените му пера сочеха във всички посоки.

— Къде е Себастиан? — Едрият тип завъртя китка и птичият труп се разлюля като махало. — Кажи ми или ще има Ден на благодарността втора част.

Доги не обичаше чернилките и те не го обичаха. Винаги когато беше възможно, се изолираше от тях, като се стоварваше в покрайнините на Виктъри, където можеше да си се представя различен и кротко да проси.

— Къде е? — Очите на едрия мъж бяха малки и безмилостни.

Доги нямаше приятели, но имаше един познат, който му даваше алкохол, за да доставя пратки, да шпионира хора и да пази по време на кражби. Името на този щедър упълномощител беше Себастиан Рамирес и скитникът нямаше намерение да каже каквото и да било за този добър омбре на някакъв негър в сако.