С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

— Не знам за кого…

Едно коляно се заби в гръдната кост на Доги и той изрева. Птицата изпълни устата му.

— Лъжец — каза едрият черен тип.

Скитникът усети вкус на мръсотия и пера, докато клюнът дереше небцето му. Безрезултатно се опита да плесне огромните ръце на нападателя.

Едрият негър скоро извади гълъба от устата му.

Кръв изпълваше устата на Доги и се стичаше на тънка алена струйка по брадичката му подобно на змийски език. Уплашен до прилошаване, той гледаше своя мъчител.

— Следващия път ще го вкарам по-дълбоко.

— Трябва да му повярваш — подхвърли червенокосият.

Сипаничавият азиатец и четвъртият наблюдаваха ставащото сякаш с намаляващ интерес.

Доги изплю кръв.

— Няма го.

— Къде отиде?

Бездомникът не можеше да рискува да изгуби Себастиан, дори ако това означаваше да смуче мъртва птица.

— Майната ти, негро!

— Ето, отново започна — отбеляза рижият.

Азиатецът с белези от шарка сви рамене.

Едрият се смръщи, отново стовари коляното си в гръдната кост на Доги и се отпусна с цялата си тежест върху него. Бездомникът изрева и гълъбът отново прекъсна вика му. Едно солено мънисто, лявата очна ябълка на птицата, се плъзна по езика му и докато натискът върху гърдите му нарастваше, реброто, което му бяха счупили групичка кискащи се черни юноши, се строши за трети път през последните няколко години. Той се опита да изпищи, но успя само да си направи гаргара с перата.

Рижият се прозя и попита сипаничавия азиатец:

— Какъв сос върви с пуйка?

— От пилешки дреболии.

— Мисля, че той ще го направи.

— Не и върху моите обувки — каза едрият черен тип, докато вадеше птицата.

Доги изви глава и изля върху асфалта поток от жлъчка и карамелизирани пуканки.

Червенокосият погледна другаря си.

— Винаги съм се питал кой яде тия лайна.

— Вече знаеш.

— Следващия път ще я напъхам до края — предупреди едрият. — Къде е Себастиан?

Доги изплю кисел сок от устата си и изтупа курешките от брадата си.

— Отиде в…

Блесна светкавица.

Рижият се завъртя на деветдесет градуса и падна, стискайки лявото си рамо, когато изстрелът отекна. Азиатецът с белязаното от шарката лице издърпа ранения си другар зад метална кофа за боклук, докато едрият негър и четвъртият мъж залепиха гърбове в противоположната стена и извадиха пистолети.

В задънената уличка настъпи тишина.

Припълзявайки към една входна врата с отстъп, Доги започна да вика:

— Четирима са! Ченгета! Двама се крият зад…

С трясък блесна бял огън. Един куршум прониза ларинкса на скитника и черепът му се блъсна в старите тухли. Страшен студ нахлу в разкъсания му врат и секунда по късно паважът го блъсна в лицето. Около него загърмяха изстрели, после пукотът полека-лека отслабна, докато накрая напомняше шумоленето на карти, които се разбъркват за поредната игра на покер.

— Чудя се дали осъзнава колко чернилки го чакат в ада? — попита някой в уличката, която сега беше много-много далече.

Доги си представи кикотещи се негри с рога, червени очи, остри зъби, по шалвари и с големи транзистори на раменете. Когато сърцето му спря, в главата му се въртеше тази представа за пъкъла.

— Приличаше на атеист.

Гръмна пушка помпа и едрият чернокож, който риташе гълъбите, изрева.

Беше декември, но на горещото слънце, увиснало на небето над Западна Аризона, не му пукаше за календара. Примижавайки, У. Робърт Фелбърн огледа полицейското управление и долепи плоската с алкохол, която стискаше в десницата си, до устните. После преглътна сгряващото питие, пусна манерката на земята и бавно тръгна по паважа, влачейки сянката си през избледнелите линии, очертаващи местата на паркинга.

Дланта му се опря в стъклото на въртящата се врата и той видя в него четирийсет и девет годишен бизнесмен с подпухнали очи, редееща руса коса и омачкан морскосин костюм с потъмнели подмишници. Вторачен в жалкото си отражение, Робърт приглади щръкналия на темето си перчем и изправи вратовръзката си. Всичко беше извършено без мисъл, по навик, все едно е саморазмразяващ се хладилник.

В съзнанието му се появи красива жена и той пристъпи срещу тъжното си бледо лице.

Въртящата врата се раздвижи, въвеждайки го в приемната на полицейското управление, където ноздрите му се изпълниха с миризмата на лимонада или пък на дезинфектант. Движейки краката си като марионетка, той се приближи към рецепцията, зад която стоеше млад латинос в полицейска униформа и с мустак, който приличаше на бухлата вежда.