С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

Ругаейки немощното слънце, той затвори вратата, заключи я и закрачи към вратата на дирекцията, направена от огледални стъкла, подобни на онези, които пазят очите на полицаите с мотоциклети.

Протегна ръка към дръжката и изведнъж отразеното му изображение започна да се отдалечава от него, разкривайки двама мъже на средна възраст, които се готвеха да излязат от сградата. Единият беше блед и риж в синя униформа, а лявата му ръка висеше в превръзка през врата. Другият беше мършав азиатец с белези от шарка по лицето.

Белият посочи колата му и заяви:

— Посетителите паркират отзад.

— Имам значка.

Двамата си размениха почти незабележим поглед, който Бетингър не можа да дешифрира. Беше сигурно, че се познават добре.

— Джулс Бетингър — представи се той и им протегна ръка. — Преместиха ме тук.

— Бас хващам, че си ужасно щастлив — стисна рижият протегнатата ръка. — Аз съм Пери.

Бетингър размени бялата ръка с тази на азиатеца.

— Хуан.

— Приятно ми е.

Мъжът с белязаното лице сви рамене. Очите му бяха сдържани.

Кимнаха си безмълвно и двамата продължиха към паркинга. Бетингър се отправи към огледалните стъкла на входа. В отражението видя Пери да сочи жълтата му кола.

— Може би все пак ще паркираш това отзад?

— Или близо до някоя пропаст — предложи Хуан.

След като бутна вратата да се отвори, Бетингър влезе в дирекцията. От лицето му продължаваше да се издига пара.

— Мога ли да ви помогна? — попита млада чернокожа жена, която седеше зад голямо писалище в средата на приемната. Носеше бяла шапка, оранжева канадка и ръкавици с един пръст. До вратата, водеща към вътрешността, стоеше въоръжен полицай по вълнена връхна дреха и шал.

— Парното ли е развалено? — попита детективът.

— Не. Мога ли да ви помогна?

Издишвайки облаци пара, Бетингър се приближи към жената на рецепцията. Постовият не му обърна внимание.

— Аз съм детектив Джулс Бетингър. Бях прехвърлен тук.

— Инспектор Зволински още не е дошъл, но може да го почакате ето там — младата жена посочи към леден стоманен стол, все едно беше нещо, на което нормален човек би могъл да седне.

— Предпочитам да стоя прав.

Жената зад бюрото направи физиономия.

— Парното работи ли?

— Малко.

— Защо малко?

— Инспекторът ми каза да го включа на четирийсет и пет.

Детективът се обърка.

— По Фаренхайт 3 3 45° по Фаренхайт са равни на 7° С. — Б.ред. ?

— Той смята, че полицейското управление не бива да е комфортно място. — Младата жена потърка ръкавиците си една в друга. — Това наистина кара хората през зимата да се движат колкото може повече.

Замръзналият постови запляска с ръце като пингвин.

Бетингър си спомни Аризона.

— Аз се казвам Шарън — обяви жената зад рецепцията. — А теб как да те наричам?

Детективът знаеше, че когато работи, съзнанието му трябва да е чисто, а не задръстено с безсмислени смешки за нечии гаджета или домашни любимци.

— Отговарям на детектив Бетингър.

Лицето на Шарън отново се смръщи като в рисуван филм.

— Разбрано.

Детективът пъхна скритите си в ръкавици ръце в джобовете и тръгна към еднопосочния прозорец, от който се виждаха паркингът, баптисткото бинго и мястото, което приличаше на погребална агенция. Парата, която излизаше от устата му, замъгли стъклото.

— Детектив Бетингър — попита жената на рецепцията, произнасяйки подчертано всяка сричка от неговото име, — искате ли кафе?

Черното му треперещо отражение кимна.

— Да, моля.

Шарън стана, заобиколи голямото писалище и изчезна през вратата, която водеше към вътрешността. Безтелесният й глас попита:

— Мляко? Подсладител?

— Не, благодаря.

Малко по-късно жената се върна, носейки чаша, от която се вдигаше повече пара, отколкото от котела на парен локомотив.

— Имаш най-черната кожа, която съм виждала — отбеляза тя, докато му подаваше кафето. — Черна като кафето.

Бетингър прие напитката, която ухаеше ароматно и излъчваше топлина.

— Все едно сме… в открития космос — подхвърли Шарън, докато се връщаше за бюрото си, — само дето няма звезди.

Докато си пиеше кафето, Бетингър разглеждаше Виктъри през входната врата. Три минути преди девет син автомобил, който приличаше по-скоро на самолетоносач, зави в паркинга. Шофьорската врата се отвори и един едър бял мъж, чиито ръце бяха дебели колкото бедрата на футболист, грабна кариран блейзър от пътническата седалка и слезе от колата. Коравият му лакът затръшна вратата и шумът се понесе по Шейсет и пета улица, после се върна, отеквайки в погребалната агенция. Докато крачеше към управлението, мъжът се почеса по главата, покрита с бяла, гъста като козина коса и изтри потта от неравната повърхност, която подслоняваше чифт очи, дузина лунички и нос, който приличаше на кореноплоден зеленчук.