С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

Двойката се върна отново в Аризона.

През април в предградията бяха открити изгорелите трупове на Себастиан Рамирес, Маргарита Рамирес, Мелиса Спринг и Хлъзгавия Сам, напъхани в канализацията. В интернет се появиха няколко снимки. Бетингър и Алиса никога не бяха говорили за случилото се във Виктъри по време на виелицата и той не знаеше, но и не я попита дали е видяла тези ужасни фотографии.

През следващия месец детективът не можеше да спи спокойно. Много от кошмарите му бяха свързани с действия, които не можеше да обсъжда.

През май Дейвид Рубинщайн прати имейл на Алиса с искане за картини за предстояща изложба, в която щяха да участват тя и само още един художник. Собственикът на галерията заяви, че всъщност го интересуват само нейните работи.

Раздвоена пред тази възможност, тя се замисли какво да нарисува, ако въобще направи нещо. Две седмици безцелни усилия доведоха до купчина зарязани платна, няколко от които бе нарязала в гнева си.

Легнали в стаята, където беше зачената Карън, двамата започнаха разговор. Бетингър повдигна въпроса за картините и изслуша Алиса. Тя обясни колко трудно е да прави изкуство, когато синът й е мъртъв, а дъщерята — друг човек.

— А ти опита ли се да вложиш нещо от това, което се случи, в работите си? — попита той купчината къдрици, които лежаха на голата му гръд.

— Не искам да го правя. Не желая да се представям като жертва. Не мога да понасям цялото това „горката аз“.

— Не си такава нито като художничка, нито като човек. Но си гневна. Може би трябва да изобразиш това на платното.

— Гняв?

— От това, което се случи с децата ни, с теб. От това как някои критици говорят за окото ти или за Гордън, все едно са измислен от теб номер.

— Майната им.

— Изрази това с четката си.

— Като изкуствотерапия?

— Точно така. Не си измисляй концепция, довери се на фантастичната си техника и остави всичко да се излее.

Бетингър искаше и може би имаше нужда да види подобни картини.

Алиса целуна лявото му зърно.

— Ще се опитам.

Половин час по-късно тя се върна в ателието си.

Той отвори една книга, подпъхна възглавницата под главата си и започна да чете за някакви каубои, които бяха много по-глупави от конете, които яздеха. Няколко глави го закараха в галоп до границата на съзнанието, където пъхна разделител между страниците, прозя се и изгаси светлината.

В три през нощта бе събуден от кошмара си с топли целувки по врата и ръка, галеща щръкналия му член. Алиса запали лампата на нощното шкафче и двамата се любиха на нейната кехлибарена светлина.

Дискретни лампички осветяваха двайсет и двете нови картини, които красяха стените от голи тухли в галерия „Дейвид Рубинщайн“ в Чикаго. Възхитен от платната, Бетингър закопча сакото на кафявия си костюм и се насочи към бара. Тази вечер беше официалното откриване на третата изложба на Алиса и първата й самостоятелна. Новата поредица картини беше озаглавена „Изрязвания“. Тя беше мрачна, но не толкова потискаща като предходната, наречена „Обезкървяване“. Той оценяваше високо и онези картини, но не можеше да ги гледа, без да му се догади.

— Три чаши шампанско, моля.

— Веднага, господин Брайт — отзова се слабата бяла жена, която обслужваше бара. Не беше първата, която прикачваше на Бетингър фамилията на неговата жена. Но гордият съпруг награди грешката с усмивка, а не с поправка.

Кристалните чаши бяха подредени съвършено върху сребристата покривка и напълнени с пенливата напитка.

— Благодаря — каза детективът и остави банкнота на плота.

— Сър… няма нужда да давате бакшиш.

— Господин Брайт е с широки пръсти.

Бетингър взе изисканите чаши и се дръпна от бара. Печалбата от втората изложба далеч надхвърляше онова, което изкарваше за цяла година, и макар той и жена му да не се смятаха за богати, сега можеха да си позволяват глезотии, каквито преди бяха извън възможностите им.

С чашите в ръка Бетингър се приближи към мястото, където стояха Дейвид Рубинщайн и Алиса. Четирийсет и седем годишната му съпруга носеше зелена рокля с една презрамка, блестяща усмивка и очила с едно потъмнено стъкло. От картината зад голото й рамо надничаше неясно демонично лице, изградено с преливащи се цветове и накълцано с макетен нож.

Детективът подаде напитките на жена си и на собственика на галерията.

— Очаквам много успешна изложба — заяви той.

— Надявам се — отговори Алиса.