С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

„Пуснете жена ми да си върви“, казвам отново, но този път по-високо.

Типът ми вика: „Имаш десет секунди, за да излезеш“.

На мен никой не ми отброява — нито на ринга, нито в живота. Това просто не може да се случи.

Обаче оня започва да брои и светът потъва в червена ярост.

Вадя очите на типа със счупената челюст, но не го убивам — може да ми потрябва заложник. И докато той вие, си слагам бронежилетката, която виси на закачалката.

Кой ли не ми се е подигравал, че я държа там, но ето защо го правех.

Взимам главата на другия черен и я понасям към вратата, но не помня какво точно съм искал да правя с нея.

Може би да ги подиграя с нея?

Или да я хвърля по тях?

Не съм сигурен.

Започвам да свалям веригата, а вратата избухва. Трески и сачми навсякъде, забиват се в дясната ми ръка, но по-голямата част улавя бронежилетката.

Падам по задник.

През дупката на вратата чувам Ванеса да пищи и как някакви типове бягат. Те се измъкват и знам, че тя е все още в ръцете им.

Изправям се и трябва да съм изглеждал по-зле от Виктор след десет рунда срещу Ъпуел. Дланта на дясната ми ръка е покрита с кръв и прилича на сдъвкана, затова я напръсквам с минутно лепило и я свивам в юмрук.

Стискам го здраво.

Кървенето спира, но сега е като бухалка или нещо подобно.

Разполагам само с една здрава ръка и слагам автомобилните ключове в устата си. Така няма да дрънкат. Слагам лепилото в една от цепките на бронежилетката, грабвам пушката и се втурвам след тях…

Щракване прекъсна последното изречение на инспектора. Джипът продължаваше да се движи в южна посока и да прокарва бразди в снега.

— Има ли още? — попита Бетингър.

Такли кимна.

Доминик заобиколи един кратер, който щеше да е по на място върху лунната повърхност. Телефонът изпиука.

„Седмо съобщение — обяви роботът с женски глас. Дванайсет и трийсет и шест.“

— Каза, че съобщението ми надхвърляло разрешената дължина — обясни Зволински. — Надявам се, че всичко е записано.

И така, хуквам аз по коридора с ключовете в устата и пушката в лявата ръка. С бронежилетка и в боксьорски шорти като някакъв стриптийзьор беглец.

Стигам до паркинга и виждам кафяв товарен микробус да лети през него — имали са шофьор, който да ги чака. Знам, че това е групата, убила Джането и Стенли и стреляла по Нанси.

Качвам се на патрулката, паля мотора и тръгвам след тях.

Тръгвам след Ванеса.

Тъмно е, но не светвам фаровете.

Стигам до Съмър Драйв и виждам, че минават през едно кръстовище. Те също не са пуснали фаровете. Щом виждам това, чувствам как ме обзема странно спокойствие.

Виктъри е моят враг, моят архисъперник. Прекарал съм десетилетия да го изучавам как се бие, как се движи, къде може да получи удар и къде — не. Победи ме, когато ми отне дъщерята, победи ме, когато разруши брака ми, но и аз съм го побеждавал — стотици пъти. И никога не съм бягал от ринга.

Нито веднъж.

Така че който и да беше в този кафяв товарен микробус, беше в много неизгодно положение. Нямаше начин да познава Виктъри така добре като мен.

Това е невъзможно.

И така аз ги следвам от две-три преки разстояние — оставям им достатъчно въздух, скрит в сенките. Не пускам фаровете и не минавам под уличните лампи.

Направо като Макданиълс Светкавицата — Ирландския призрак.

Виктъри им нанася няколко удара с дупки, заобиколки и задънени улици. И след като едва не пукат гума, светват фаровете, включително — неизвестно защо — и аварийните.

Сега може и кадет да ги проследи.

Аз изоставам още — оставям четири преки, а понякога пет помежду ни. Все едно излизаш на ринга срещу бебе.

Те намаляват и аз правя същото. Завиват в странична улица и знам, че се готвят да направят нещо.

Стигам до ъгъла и виждам, че се насочват към един триетажен паркинг. Аз минавам край него, заобикалям по следващата пряка и се връщам.

Когато стигам на мястото, тях ги няма, но не съм разтревожен. Знам, че са в този паркинг — вероятно сменят превозното средство.

Приклещил съм ги в ъгъла — въжетата са се впили в гърбовете им.

Спирам пред гаража, лапвам отново ключовете, грабвам пушката и влизам.

Приземното ниво е празно и тръгвам по стъпалата на следващото. Там също ги няма, но чувам гласове над себе си, затова се качвам на третия етаж.

Оставам скрит в сенките. Виждам кафявия бус и трима души да се отдалечават от него към едно бяло комби.

Не виждам Ванеса. Не са я оставили някъде по пътя, затова знам, че е в буса.