С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

Искам да пребия тези задници до смърт, но тя е моят приоритет, затова ги оставям да се качат в бялото комби и да потеглят.

Хуквам към буса и опитвам да отворя вратата, но тя е заключена. Разбивам стъклото с приклада на пушката, отключвам и се качвам. Ванеса е там, лежи по корем под цялата седалка. Не мърда, около нея всичко в кръв. Всеки мускул в тялото ми се сковава, стискам със зъби ключовете в устата си и все едно, че се повтаря онзи ден в спешното с дъщеря ми. Просто съм замръзнал на мястото си.

Парализиран.

И тогава тя си поема дъх.

Изплювам ключовете, оставям пушката настрана и я вдигам на седалката. Блузата й е в кръв и щом я разкопчавам, за да видя раната, забелязвам нещо на земята между предните седалки. И изведнъж разбирам, че нещата са на път да се усложнят.

Там лежи револвер трийсет и осми калибър.

Някой от тези идиоти, вероятно умникът, който светна ненужно аварийните светлини, е забравил шибаното оръжие в буса и знам, че ще се върнат, за да го вземат.

Ще ти се обадя пак, преди тъпата машинка да ме пре…

Линията отново изщрака, връзката прекъсна и миг по-късно роботът с женски глас обяви: „Осмо съобщение. Дванайсет и четирийсет“.

„Телефонът ти е задник“ — изруга Зволински. — И така, ние сме в буса и знам, че бандитите ще се върнат скоро. Връщам Ванеса под седалката, затварям пътническата врата, свивам се на пода, но не мога нищо да направя за счупения прозорец.

Чувам кола.

Фарове се плъзгат по паркинга, все едно си в концлагер. Поглеждам в страничното огледало и виждам бялото комби да влиза.

Колата спира.

Задната врата се отваря и един черен, който прилича на Уилям Уоткинс-младши — шампиона в категория перо през осемдесет и втора — слиза и шофьорът, къдрокос бял мъж, му казва: „Мисля, че го сложих в жабката“.

Очевидно това е идиотът, който включи аварийните.

И така, онзи тип, дето прилича на Уилям Уоткинс-младши, пъха цигара в устата си, запалва я и засмуква рак, докато крачи към буса. Изглежда ядосан и така трябва да бъде, след като трябва да почиства подир господин Аварийни светлини и е на път да бъде екзекутиран.

Клекнал долу, аз съм готов да стрелям. Наблюдавам го в огледалото и колкото повече се приближава, толкова повече прилича на Уилям Уоткинс-младши. Дори в един миг си казвам: „Нима ще застрелям шампиона от осемдесет и втора в категория перо?“.

Очевидно малко съм преувеличил, защото този тип изглежда така, както Уилям Уоткинс-младши изглеждаше преди трийсет години. А ако случайно е негов син — избрал си е неподходяща работа.

Той приближава, димът се разсейва от лицето му, открива му счупения прозорец и аз го прострелвам в главата. Два пъти.

— Зволински е добър стрелец — съобщава Доминик на Бетингър. — Има висок процент резултатност.

— После стрелям два пъти в предния прозорец и господин Аварийни светлини си заминава. Пътническата врата се отваря и последното момче побягва. Стрелям в краката му няколко пъти, докато пада на земята. То започва да пълзи, аз взимам револвера трийсет и осми калибър и стрелям по него, докато престава да мърда.

За тези типове толкова.

След това вдигам Ванеса на цялата седалка, разкопчавам ризата й, намирам раните — намушкана е два пъти в корема. Залепвам раните с лепилото. Жизнените й показатели са много ниски — очевидно е изгубила много кръв.

Спирам, за да помисля.

Болницата е на трийсет минути оттук — ние сме в покрайнините — а не съм сигурен колко й остава и дали ще има кръв в банката.

Грабвам ключовете и телефона на Уилям Уоткинс-младши и излизам от паркинга с Ванеса. Минавам две преки, стигам до онова, което някога беше районът на парка „Фаунтин“, и намирам една наркокъща.

Там има голям избор.

Разбивам вратата. Тръгвам по един коридор, намирам бърлогата. Наркоманите са се проснали по диваните като плесен и ме зяпат с недоумение. Аз съм по боксьорски шорти и бронежилетка, ръката ми залепена с лепило в юмрук и целият съм в кръв. Сигурно си мислят, че съм халюцинация, и силно се надяват да е така.

Плясвам един тип, за да докажа, че съм истински, и му нареждам да ми донесе спринцовки. Нови, още в опаковките, цяла кутия.

Дава ми кутията и аз я занасям в буса.

Сядам до Ванеса, която още е жива, но по-слаба от преди.

На път е да си отиде.

Аз не съм красавец. Задникът ми не е ослепителен. Ръцете ми не са толкова дълги, колкото би трябвало, обаче притежавам една физическа особеност, с която много се гордея.

Моята кръвна група е нулева — с една дума, съм универсален донор.