С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

— Негрото е мръднало.

Бетингър слушаше как телефонът звъни и си мислеше за неуспешни хирургически намеси и стафилококова инфекция на мозъка. Измъчваше го собственото му въображение.

Някой отговори на обаждането.

— Джулс?

Беше гласът на Алиса.

Облекчение се разля по тялото на детектива и миг по-късно той отпусна мускули и си припомни как се диша.

— Как мина операцията?

— Ти добре ли си?

— Да. Как мина операцията?

— Добре. Бях под упойка допреди час. Току-що доведоха Карън.

— Доктор Едуардс доволен ли е от резултата?

— Да.

— Как е Карън?

— Добре. Много е тиха.

Бетингър знаеше, че точно сега не може да говори за дъщеря си.

— Добре ли се чувстваш?

— Да, но съм като изтръпнала. А ти ранен ли си? Звучиш различно.

— Добре съм.

— Ти… направи ли това, което трябваше?

— Направих го. — Имаше удовлетворение, но не и гордост в този отговор.

— Значи си свободен?

— Напълно. Веднага щом доктор Едуардс каже, че си добре, събираме багажа и се връщаме в Аризона.

Настъпи мълчание. Бетингър знаеше, че Алиса се бори със сълзите. Двамата вече не бяха изложени на непосредствена опасност, но сега трябваше да продължат живота си без своя син.

Снегът скърцаше под гумите на джипа. Детективът прочисти гърлото си.

— Ще се обадя, щом наближа.

— Добре.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Бетингър прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си. Облегнат на седалката, започна да оглежда снежните планини, от които сякаш бяха направени Куповете.

Доминик погледна партньора си.

— Значи напускаш Виктъри?

— Незабавно.

— Не си ли любопитен за случая с Илейн Джеймс, с който започна всичко?

— Не чак толкова.

Едрият мъж сви рамене.

Оставяйки дълбоки бразди в снега, джипът се носеше напред към танка.

— Зволински е жив — обяви Такли.

— Мамка му, разбира се, че ще е жив! — Доминик заблъска по волана с ръка. — Казах го, когато се боксирахме. Този тип е неунищожим!

Бетингър се зарадва на новината, че инспекторът още е жив.

— Къде е бил?

— Ще пусна съобщенията. Натъпкан е с лекарства и в началото говори несвързано. — Шареният мъж глътна няколко хапчета и сложи мобилния си телефон в стойката за чашите, която разделяше предните седалки.

„Пето съобщение — каза гласът на робота жена. — Дванайсет и трийсет“.

— Такли! — изрева Зволински. — Получих съобщенията ти. Аз съм в болницата. Не помня как съм стигнал дотук, нещата са малко объркани, затова искам да ти разкажа какво се случи — всичко, преди да ме вкарат в операционната.

Чу се пиукането на болнична апаратура и някой каза нещо.

— Ще ти звънна отново.

Линията щракна и роботът с женски глас обяви: „Шесто съобщение. Дванайсет и трийсет“.

— Зволински се обажда. Ето какво се случи. Бях в апартамента си и чаках да дойде Ванеса. Бях приготвил виното и всичко останало. Обаче щом звънна, разбрах, че нещо не е наред, че някой я е взел за заложник. Качват се заедно по стълбището, аз съм готов да ги посрещна, но отзад ме нападат двама черни. Един насочва пушка помпа в главата ми, а другият — пистолет. Нареждат ми да пусна моя и аз го правя. Двамата се успокояват.

Грешка.

Аз се навеждам наляво и влизам с ъперкът. Като в седмия рунд на мача Тайлър срещу Билингс. С тази разлика, че нямам подплатена ръкавица и чупя челюстта на този с пушката.

Красота.

Той пуска оръжието, аз посягам да го взема, но другият стреля. Куршумът улучва рамото ми и ме поваля. Боли, но и друг път съм бил прострелван.

— И то много пъти — каза Такли.

— Грабвам пушката помпа и го гръмвам с пистолета право в шията. Другият тип е на колене и си държи челюстта, а тя изглежда твърда като цицата на деветдесетгодишна баба.

Вече съм се изправил на крака и стоварвам един кос удар в ухото на оня, когото току-що съм прострелял. Сачмите вече са му перфорирали врата и ударът ми му откъсва главата.

Нещата изглеждат добре.

Обръщам се, за да довърша другия, но чувам Ванеса да пищи точно пред вратата. Типът, който е с нея, казва: „Отвори веднага или тя ще умре“.

Оказвам се в кофти положение.

Казвам му: „Задръж малко“, и поглеждам да видя колко души са, но нищо не се вижда, защото са залепили дъвка на шпионката.

Значи са малко по-умни от типовете, които ме изненадаха изотзад.

Казвам им: „Ще убия и двете момчета тук вътре, ако не пуснете жена ми веднага“. Казвам го просто така — това, че наричам Ванеса моя жена, но решавам там на място, че отново сме женени. Ако умрем и двамата или само един от нас — искам да е по този начин.