С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

Рендета за сирене.

Забърза по дюшемето на борово зелената чакалня. Зад гърба му се чу скимтене, но не можа да определи дали беше някоя от жените или някое от животните.

Потискайки грозните мисли, Бетингър тръгна надолу по покрития с мокет коридор, промъкна се през тунела, стигна до буса, отвори страничната врата и влезе в подземната част на паркинга. Там запали тактическото си фенерче, описа с него широка дъга, но светлинният лъч не откри никого.

Бетингър закрачи към изхода, минавайки край изгнилите кашони и проядените от ръжда автомобили. Плъх побягна от едната кола към другата по някаква причина, в която нямаше повече смисъл, отколкото в ужасяващите събития във Виктъри през последните двайсет и четири часа.

Отпред се виждаше входът към стълбищната шахта. Парчето картон, което Такли бе пъхнал между вратата и страничната част на касата, за да я държи отворена, още беше на мястото си.

Бетингър насочи поддулното фенерче към пода пред портала. В кръга светлина се виждаха познатите отпечатъци от лапи, следите от неговите ботуши и стъпките на неговия партньор.

Той изгаси фенерчето, доближи се до вратата и облегна рамо на стената. Там обърна ухото си към тесния отвор и се заслуша.

Тежко дишане се носеше из стълбищната шахта. Този грозен звук му беше познат.

— Доминик?

— Да?

— Качвам се.

Бетингър запали тактическото си фенерче и влезе в стълбищната шахта.

— Какво стана?

— Убихме Себастиан.

Детективът се заизкачва към площадката, където седеше партньорът му.

— Къде е Такли?

— Получава информация от Мелиса.

— Накарахте ли Себастиан да страда?

— Да.

— Чудесно.

Бетингър продължи да се качва. Шумът от стъпките му се усилваше от акустиката.

— Сега най-важното е да намерим синия джип.

— Добре. — Доминик нахлузи балаклавата на грапавото си лице.

Детективът стигна до площадката и му помогна да се изправи.

— Можеш ли да вървиш?

— Аха. — Доминик се хвана за перилото, наклони се напред и започна да се изкачва. — Взех още от тези обезболяващи.

— Да се качим до приземния етаж и оттам нагоре по рампите. — Бетингър предполагаше, че вратите към другите нива сигурно са заключени, а той отчаяно искаше да види малко дневна светлина.

— Съгласен.

Едрият мъж се добра до площадката и изстена, когато се облегна на стената. Гърдите му се вдигаха и спускаха като на човек, който току-що е завършил маратон.

Бетингър се промъкна до вратата, отвори я и се заслуша. Не се чуваше нищо освен тежкото дишане на неговия партньор. Сумрачна дневна светлина изпълваше приземния етаж на паркинга, който изглеждаше пуст.

Той извади пистолета си и мина през вратата. Партньорът му го последва, куцайки, но без да се забави много.

— Доберманите добре ли са?

Бетингър чак се обърна, за да види дали Доминик не се шегува. В малките му очи се виждаше истинска загриженост.

— Такли ги застреля.

Едрият мъж обори глава и я поклати.

— Предполагам, че се е наложило.

— Внимавай — извика Бетингър и посочи дупка в пода, която някога беше служила за оберлихт за долното равнище. Беше останала само металната решетка на бронираното стъкло.

Доминик с куцукане заобиколи дупката.

— Благодаря.

— По-добре да останеш тук — посочи Бетингър към рампата, която водеше към второто ниво. — Аз ще се кача, за да намеря джипа.

— Ще се справя.

Бетингър сви рамене.

Продължиха през паркинга. Когато минаха край обезглавения скитник, детективът, без да иска, ритна буца лед, в която се виждаха няколко жълти зъба.

— Как го направихте? — попита Доминик.

— Кое?

— Как убихте Себастиан.

— Говори с малкия.

— Не искаш да говориш за това?

— Не, не искам.

Партньорите крачеха заедно към рампата. Шумът от уморените им крачки ечеше във всички посоки.

— А аз искам да ти благодаря за това, което направи — каза Доминик. — Ти измисли всичко — работата с Хлъзгавия Сам и кучешките свирки. Ако не беше ти, никога нямаше да ги намерим.

Бетингър стовари юмрук в лицето на Доминик.

Едрият мъж залитна назад.

— Какво, по…

Детективът го удари в носа, смазвайки хрущяла.

Слисан, Доминик се олюля.

Болка прониза кокалчетата на Бетингър, когато раздал ечи крака, за да заеме бойна позиция. Свали маската и я хвърли настрана заедно с пистолета. Очите му пронизваха противника.

Доминик издърпа балаклавата от главата си и изплю кръв.

— Какво ти става бе, човек?