С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

Бетингър се наведе под стъклото, поклати глава и потупа оръжието си.

На три метра от него Такли кимна, потвърждавайки, че е разбрал. Бетингър се изправи, включи тактическото фенерче. Светлинният лъч мина през стъклото, осветявайки изгорялата вътрешност на товарния микробус.

Нищо не помръдна.

С блъскащо сърце детективът заобиколи към предницата на буса и насочи светлинния лъч през стъклото. Зад стопените седалки се видя празният товарен отсек, чиято задна част беше скрита от морскосин брезент.

Двамата с Такли опитаха вратите.

Всички бяха заключени.

Челникът светна. Шареният мъж приклекна от страната на шофьора и пъхна два стоманени инструмента в потъмнялата ключалка. Чу се металическо скърцане, когато прокара шперцовете по щифтовете. Един плъх изскочи от обърнатото комби.

Ключалката изщрака.

Такли прибра инструментите, метна мешката на гърба си и насочи автомата.

Бетингър отвори вратата и се качи на буса, в който миришеше на изгоряло. Сажди се вдигнаха, осветени от светлинния лъч, когато влезе в товарния отсек и сграбчи синия брезент.

Такли се качи в предната част на автомобила.

Кимнаха си и едновременно изгасиха фенерчетата.

В товарния микробус се спусна мрак, с изключение на самотната червена точка, която грееше върху морскосинята тъкан.

Бетингър дръпна брезента.

Тъканта се набра. Червената точка изчезна, примигна и оживя отново върху някаква далечна повърхност, която не можеше да бъде част от вътрешността на микробуса.

Детективът задържа дъх и се ослуша в мрака. Единственото, което чу, беше туптенето на собствения му пулс.

— Чисто е — прошепна той.

Нещо щракна, челникът блесна и освети буса и един грубо изсечен тунел, който водеше от паркинга през дворове от камък и метал към частично разрушената съдебна палата. Единственото, което се виждаше в съседната сграда, беше бежова стена — по случайност в същия цвят като къщата на Бетингър в Аризона.

Пренебрегвайки болките, той влезе в тунела и запълзя между слоевете бетон, тухли, вентилационни шахти, кабели, изолация и метал, докато не стигна другия край на прохода, където спря. Пред него се простираше коридор с бежови тапети и кафяв мокет.

Бетингър протегна врат и огледа. Вляво беше пълен мрак, а вдясно блясъкът на електрическа светлина проникваше изпод вратата в края на коридора.

Детективът предпазливо изпълзя от тунела. Прониза го болка, но той стисна зъби, за да я потисне.

Върху далечната врата се появи червена точка и Такли се озова зад гърба му.

Бетингър провери бронираната си маска, бронежилетката и оборудвания със заглушител пистолет. Готов съм, кимна той.

Поеха един до друг към вратата. Шумът от бързите им, но тихи стъпки се поглъщаше от мокета. Светлината, която се промъкваше под вратата в края на коридора, беше ярка като от морски фар.

Отнякъде се носеше соул и прозвуча на Бетингър като спомен от някакъв друг живот. Под бронежилетката сърцето му блъскаше в счупените ребра.

Разстоянието между партньорите и бялата светлина намаля до двайсет и седем метра.

Залая куче.

Бетингър спря, същото направи и Такли.

Животинката не се обади втори път.

Двамата предпазливо продължиха към вратата. Между нея и тях оставаха двайсет и четири метра.

Животното отново залая.

Полицаите спряха.

Друго куче избафка басово, а трето протестира с остър лай.

Времето за прокрадване беше минало.

Бетингър и Такли спринтираха към вратата.

Кучетата вече лаеха заплашително.

Детективът насочи пистолета, а шареният мъж залепи червената точка точно до медната дръжка.

Сянка накара линията светлина под вратата да помръкне.

Автоматът избълва бял огън. Куршумите сдъвкаха дървото и една женя изпищя.

Кръвта на Бетингър изстина.

Бронзовата топка беше изтръгната от мястото си, през дупката блесна светлина. Кучетата лаеха и ръмжаха.

Болка прониза детектива, щом се затича, затова Такли излезе начело.

— Себастиан — изкрещя жената, — помогни ми!

Такли се блъсна с рамо във вратата и тя зейна широко.

Нокти задраскаха по дюшемето в помещението, чиито стени бяха в борово зелено, когато доберманите нападнаха натрапника. Блесна бял огън и пръсна носове, откъсна челюсти и прекърши лапи.

Кучетата заскимтяха.

— Момчетата ми! — изпищя жената.

Бетингър стигна до вратата на борово зеленото помещение, което изглеждаше като някогашна чакалня. Малката сестра на Себастиан Маргарита беше просната по гръб и стискаше кървава ръка, на която бяха останали само два пръста.