Стив Кавана - Фантом

Отначало Дарил се съпротивляваше, вкопчен в седалката, докато Пол се мъчеше да го извлачи.

— Пусни се! — кресна той и разцепи глезена на Дарил с ножа.

Дарил се пусна. Пол го затегли за крака, който оставяше кървава диря.

Пол пусна глезена на Дарил и се хвърли напред с ножа, готов да му изкара въздуха и да довърши работата.

Не забеляза връхлитащия ток на обувката на Дарил.

Направо усети удара по челюстта си и после тялото му рухна върху палубата. Надигна се, но стъпалата му се хлъзгаха по пода. Изгуби ножа. Озърна се, не го видя. Сигурно беше отхвърчал настрани, под седалката. Застана на четири крака, потърси наляво и надясно.

Нямаше го.

Вдигна глава и видя, че Дарил отново стои до щурвала и отваря сака си. Извади пистолета. Пол се изправи и застана срещу дулото.

Щрак.

Изражението на Дарил се промени. По огорченото и едновременно безстрастно лице се изписа объркване. Пол трябваше да вземе решение. Или да рискува, да нападне Дарил и да го стисне за гърлото, или да отстъпи. Да се бори или да бяга.

Пол отдавна се чудеше какво ли е в кръвта ти да шурне онзи първичен прилив на адреналин. Да се втурне ли напред, или да си плюе на петите? След всичко, което беше чел, стигна до извода, че това не е точно въпрос на избор. Тялото ти сякаш поема нещата в свои ръце донякъде — то решава дали да се бие, или да побегне, а съзнателното вземане на решение изобщо не е част от процеса.

Не това се случи с Пол обаче. Тялото му се разтрепери и той усети прилив на адреналин, но вместо да го подтикне към действие, той го закова на място. Все едно тялото му беше свръхтунинговано камаро, а някаква откачалка натискаше педала на газта и гумите се въртяха, но твърде бързо и с прекалено голям въртящ момент, за да ги спреш.

Дарил провери пълнителя.

Беше празен.

Пол само стоеше — гумите му се въртяха като бесни и се късаха върху асфалта.

Дарил отново се наведе над сака си и измъкна нож. Пол беше пропуснал шанса си. Страхът и нерешителността бяха предначертали пътя му. Не би могъл да нападне въоръжен човек. Макар да беше ранен. А и това не беше обикновен човек, а убиец.

Получи един-единствен шанс в миг на просветление, което, за късмет, отново го споходи. Обърна се и хукна към вратата, като пътьом взе и двете кожени чанти. Грабна ги с една ръка, за да си отвори, но те се оказаха прекалено тежки.

Пусна едната чанта, отвори вратата и излезе на задната палуба. Изчака Дарил и го блъсна с вратата, докато той излизаше. Дарил го очакваше, защото беше вдигнал крак в готовност да ритне вратата. Силата на ритника му запрати вратата в лицето на Пол, който политна заднешком и от носа му рукна кръв. Кракът му се удари в перилата отзад и той се прекатури. Щеше да полети с главата надолу към водата.

После усети силно дръпване по рамото, което възпря падането му.

Дарил се беше вкопчил в чантата с една ръка. С другата беше вдигнал ножа над главата си, готов да разпори корема на Пол.

Пол пусна чантата, метна се назад, пое глътка въздух и цопна във водата. Точно когато главата му потъна, видя как Дарил размахва ножа като кама. Острието се заби от външната страна на корпуса на яхтата. Не уцели.

Пол се преобърна във водата и заплува. Риташе с крака, загребваше с ръце. Тялото му крещеше за въздух, но той не се подаде на повърхността. Знаеше, че трябва да се отдалечи от яхтата колкото се може повече, иначе нищо нямаше да има значение. Дори беше за предпочитане да се удави, отколкото да допусне Дарил да го хване.

Очите му смъдяха от солената вода, дробовете му щяха да се пръснат. Започна да усеща спазми в краката, корема и раменете си, зарита силно, обърна се и се насочи към повърхността.

Изплува от водата с отворена уста и облещени очи.

Беше се отдалечил на десет, може би на дванайсет метра от яхтата. Не виждаше Дарил на задната палуба. Очакваше всеки момент двигателят да заработи мощно и яхтата да обърне. За да го премаже във водата.

Мускулите му отново заработиха въпреки болката и Пол се гмурна обратно.

Щеше да му отнеме най-малко един час да доплува до брега. Ако продължаваше да се гмурка и да плува на зигзаг, може би Дарил нямаше да го уцели.

Здравата оплете конците.

Без пари. Без помощ. Без яхта.

Сега не можеше да мисли за това. Едно-единствено нещо го крепеше жив и движеше ръцете и краката му. Страхът. Страхът, че няма да се добере до брега. Пол не се страхуваше, че ще потъне, страхуваше се, че ако не оцелее, няма да има кой да спре Дарил. А той трябваше да бъде спрян. Трябваше да бъде убит. Пол не можеше да допусне той отново да нарани Марая. Тя беше мишената, защото беше оцеляла от първото нападение. Дарил щеше да се опита да я убие, ако тя дойдеше в съзнание. Пол непременно трябваше да го спре. Затова заплува, без да обръща внимание на болката, изтощението и импулсивното желание да се отпусне и да потъне на дъното.