Стив Кавана - Фантом

Помнеше как като много млад му се струваше, че времето тече адски бавно. Асансьорът се качваше на втория етаж цяла вечност. Докато лежеше в леглото и не можеше да заспи, броейки секундите, му се струваше, че е минал цял час, а погледнеше ли часовника, бяха минали само десет минути. Пък и домашните си сякаш пишеше цяла нощ, а не половин час.

Само че нищо, абсолютно нищо не отнемаше толкова много време, колкото отне на Дарил да измине шестте метра между кожените кресла и рецепцията.

Животът на Пол беше в ръцете на човека, когото ненавиждаше най-силно на света.

— Кръгла нула — отбеляза Блох и включи сирената и лампите на патрулната кола.

Пътуваха към Бей Сити. Тя проговори за пръв път от един час.

А според шериф Доул беше излишно да го казва.

Бяха изтърбушили цялата къща. И не намериха друго освен книгите. Никаква следа, нищо, което да свързва Оукс с Пол или с Марая Купър. Книгите бяха интересни и Доул усещаше, че Блох продължава да премисля значението им. Беше напълнила с тях половин дузина пликове за веществени доказателства, но сами по себе си те не бяха доказателство за нищо, освен може би за лош вкус или за нездрава мания. Ако намереха нещо непоклатимо, един добър прокурор би могъл да използва и книгите пред съдебните заседатели.

— Може би има нещо на телефона на Марая — каза Доул.

Той съзнаваше, че се хваща за сламка. Подпря се с ръка на таблото, когато Блох рязко натисна спирачката. Светофар. Тя намали, после се включи в движението по Джонстън Авеню под съпровода на гневни клаксони.

Отпред се появи болницата. Доул нямаше представа дали състоянието на Марая ще ѝ позволи да отговаря на въпроси и дали изобщо допускат посетители в стаята ѝ. Второто нямаше значение, защото не можеха да му попречат да говори с нея. Да си шериф си имаше своите предимства, а едно от тях беше професионалната услужливост на колегите му от Бей Сити, благодарение на която нямаше да му откажат достъп до стаята ѝ.

Доул не желаеше да притиска Марая. Знаеше, че ще бъде много уязвима. Вероятно дори нямаше да е на себе си. Може би никога нямаше да си спомни нападението и той се беше примирил с този факт. Вече беше чувал за подобни случаи. Някои неща са твърде болезнени и човешкото съзнание не ги съхранява. Налага се да бъдат изключени, в противен случай ще плъзнат в гостоприемника си и ще го унищожат. Човешката памет бе създадена и да помни, и да забравя. Факт, с който шериф Доул беше прекрасно запознат. Той вече не помнеше лицето на Идън от времето, преди да се разболее. Помнеше обаче фигурите на плочките върху болничния под, вонята на химикалите, които ѝ вливаха, хлътналите жълтеникави бузи, които разтегляха устните в усмивка, когато го съзреше до леглото си. Не можеше да забрави и подпухналото тебеширенобяло тяло на Линдзи във водата, нито нощите, през които я беше търсил. Паметта можеше да бъде и проклятие.

Паркираха на известно разстояние от болницата. Дори не се опитаха да търсят по-близко място. Ако по случайност намереха някое на многоетажния паркинг, можеха да се окажат блокирани там поради застъпване на смените в болницата. По-сигурно беше да останат от отсрещната страна на улицата и да повървят пеша.

Пред асансьорите на партера се бяха струпали много хора, но въпреки нетърпението си да говори с Марая Доул реши да изчака. Изкачеше ли осем етажа по стълбите, после цяла седмица щеше да държи коляното си, увито в лед. Трябваше да запази подвижността си. Поне още малко.

Докато стигнат до етажа, в отделението бяха започнали да влизат посетители. Блох поговори с медицинската сестра, която се беше държала приветливо с нея вчера, и тя ги заведе до стаята на Марая. Пуснаха сестрата да влезе първа. Блох се приближи до стъклото и надникна вътре. Доул направи същото. Важно беше да не я уплашат. Добрите полицаи притежаваха почти инстинктивното умение да подхождат внимателно и бавно към хората, преживели тежки травми.

Осветлението на тавана в стаята беше изключено. Светеше само лампата на стената над леглото, която можеше да се мести, а сега беше насочена към ъгъла, за да не блести в очите на Марая. Освен тази слаба светлина и апаратите наоколо блещукаха мъждливо. От коридора също влизаше светлина, но приглушена от матовото стъкло.

Марая седеше в леглото. Темето ѝ беше покрито с широка превръзка. Тя говореше с медицинската сестра, която я галеше по ръката, за да я успокои. С другата си ръка Марая беше заслонила очи от светлината на лампата.