Стив Кавана - Фантом

Сестрата се пресегна нагоре и издърпа лампата на половин метър от стената. Така в стаята стана по-светло. Доул забеляза, че Марая посреща усилването на светлината със стиснати зъби, стегнати мускули на челюстта и леко просъскване, когато си пое рязко въздух. Може би се дължеше на комата или на травмата в главата — шерифът не беше сигурен на кое от двете. Сега, когато вече беше будна, светлината беше проблем за Марая и Доул си даде сметка, че ще трябва да се опита да се справи със създалото се положение.

Сестрата излезе от стаята и каза:

— Влезте, но ви моля да не я разстройвате.

Доул кимна и попита дали са я осведомили какво ѝ се е случило.

— Още не. Обяснихме ѝ, че е получила травма на главата, и толкова. Бъдете внимателни.

Доул отвори вратата и пропусна Блох. Тя влезе първа, направи само една-две крачки в стаята, колкото той да я последва и да затвори вратата. Застанаха на известно разстояние от леглото на Марая. Тя ги наблюдаваше, докато влизат, но не каза нищо. Трудно им беше да разчетат лицето ѝ. Отначало им се стори безизразно, но когато привикна със сумрака, Доул забеляза, че челото ѝ е сбърчено по средата. Зеницата на лявото ѝ око още беше разширена и черна, а другата беше точица насред електриковосиньо езерце.

— Марая, аз съм шериф Ейбрахам Доул. Това е заместник-шериф Блох. Как се чувстваш?

— Болката е поносима. Дават ми лекарства — тихо отговори тя и като обяснение повдигна ръката си и им показа абоката във вената си и прозрачните торбички с течност над главата ѝ.

— Може ли да поговорим? — попита Доул.

Тя не кимна, а затвори и отвори очи с мимолетна полуусмивка, която се стопи толкова бързо, колкото се и появи.

Доул го прие за съгласие.

Приближиха се предпазливо до леглото и приседнаха на ниските столове, тапицирани с изкуствена кожа, от лявата страна на стаята.

— Ако искате да спрем, само ни кажете. Можем да дойдем по друго време. Разбрахте ли? — попита Доул.

— Всичко е наред.

Доул и Блох се спогледаха неуверено. Доул не искаше да възлага големи надежди на разговора. Облиза устни и обмисли първия си въпрос. Нещо, с което да я разговори. Нещо съвсем общо. Не искаше веднага да скача в дълбокото.

— Какво помните? — попита той.

Марая затвори и отвори очи, обърна се към него и заговори внимателно и уверено, а гласът ѝ прозвуча като пукането на сухи клонки в гората.

— Някои неща са ми мътни. Други не — отговори тя.

Доул кимна, но не каза нищо. Искаше Марая сама да се отвори. Мълчанието му наистина послужи като стимул.

— Научих нещо за съпруга си — отговори тя.

— Какво научихте? — попита Доул.

— Като в мъгла ми е. Той има пари. Това помня.

Блох извади мобилния си телефон. Прегледа имейлите си и намери снимката на банковото извлечение, която беше съхранила. Показа я на Марая.

— Джей О. Льобо. Той е писател — поясни Блох. — Според нас съпругът ви вероятно е човекът, написал тези книги. Това би обяснило парите.

— Да. Да, той ме е лъгал. Скарахме се. Това помня.

— Скарали сте се, защото ви е лъгал? — попита Доул.

Очите ѝ започнаха сляпо да търсят отговора.

— Сигурно е било заради това. Помня, че бях в кухнята. Мислех за него. Мислех колко много го обичам. Сигурно тогава ме е ударил.

Доул пое дъх, изчака и попита:

— Обърнахте се и го видяхте, така ли?

— Той ме удари в гръб — каза Марая. — Трябва да е бил той. Няма кой друг. Аз бях в кухнята. Чаках го. Усетих, че нещо ме блъсна в тила. Сигурно се е промъкнал през предната врата.

Доул не знаеше дали тя разказва спомен или убеждава себе, че се е случило така.

Марая замълча, после впери поглед в Доул с непоклатима увереност.

— Той ме удари по главата. Опита се да ме убие.

Двайсет изпотяващи минути.

Толкова отне.

Дарил поговори с господин Алейн три минути. Показа му документ за самоличност.

Пол също показа на господин Алейн документ за самоличност. Господин Алейн се усмихна. И после им каза да почакат.

Петнайсет минути по-късно се появиха две големи кожени чанти, изнесени върху широките рамене на двама едри охранители.

Деветнайсет милиона и триста хиляди долара. Трябваше да платят някакви местни данъци и банкови такси, възлизащи на шестстотин деветдесет и осем хиляди долара. Две хиляди такса за сигурен транспорт. Пол подписа документ, с който позволи да бъде удържана сумата от седемстотин хиляди долара. Охранителите изнесоха чантите с пари до паркирана отпред лимузина, натовариха ги в багажника и поканиха Дарил и Пол да влязат в нея. Беше заредена с шампанско, вода, уиски и джин. Пол не се осмели да докосне нищо, макар че охраната отпред многократно ги подкани да си налеят питие и да се отпуснат. Охранителният екип на банката ги откара на пристанището и натовари чантите на яхтата. Дарил даде десет хиляди бакшиш на началника на пристанището, за да бъде сигурен, че краткото им пребиваване няма да бъде документирано никъде.