Стив Кавана - Фантом

А такива имаше много.

— Според мен трябва да избързаме с плана — заяви Дарил. — Шерифът не е глупак. Заместничката му също. Не могат да те намерят, затова се въртят в кръг. Искат да се уверят, че са набелязали когото трябва.

— Кога тръгваме тогава? — попита Пол.

— Ще натоварим сега и ще се опитаме да тръгнем точно след два часа.

— Толкова скоро?

— Да, парите няма да чакат вечно. Ако те обявят за мъртъв, няма да ги видиш повече. Хайде, да се залавяме за работа.

В повечето романи и филми, когато хората се събуждат от кома, рязко се надигат в леглото и се разпищяват.

Драматично е. Зрелищно.

По една случайност Марая Купър дойде на себе си точно по този начин. Само че тя всъщност не се събуди. Не напълно.

Очите ѝ се размърдаха зад клепачите. Сърцето ѝ ускори ритъма си.

Дишането ѝ се учести, гърдите ѝ се пълнеха с въздух, после го издишваха все по-бързо и по-бързо и накрая тя се задъха. Сестрите щяха да забележат повишените стойности на жизнените ѝ показатели, ако бяха в стаята. Ако сестрите бяха заети с нещо друго, единственият начин да разберат, че тя се свестява, беше алармата.

Пулсът ѝ беше много близо до стойностите, които активират въпросната аларма.

В крайна сметка не се стигна дотам. Сестрите дотичаха, когато чуха писъците.

Очите на Марая се отвориха, тя се стресна от звука. От ужасения писък. Няколко секунди ѝ трябваха да разбере, че самата тя издава този звук. И после се разпищя неистово.

Повикаха млад лекар, който ѝ инжектира успокоително, докато сестрите я притискаха към леглото.

Тя не каза нито дума. Само пищеше.

Съзнанието на Марая се беше рестартирало. Тя имаше смътни спомени за мила жена в Ню Йорк, която работи боса на щанда на деликатесен магазин, за мъж с тъжно лице, който ѝ говори тихо и я прегръща, за къща на брега на океана и наклонени от вятъра високи треви край нея.

Не знаеше дали това е собственият ѝ живот, или е сън.

Успокоителното подейства точно когато тя усети пареща болка в главата си.

Последното, което видя, беше найлонова стена, окъпана в кръв.

В шерифството на Порт Лоунли, върху едно обикновено претрупано бюро, бяха подредени книги с твърди корици. Десет романа.

Всички творби на Джей О. Льобо. Блох беше ходила до книжарницата.

— Не забравяй да ги запишеш като разход — предупреди я Доул.

— Чела съм повечето. Трябва да влезем в главата на Пол Купър. Да видим как мисли.

— А какво стана със заповедта за обиск в къщата на Дарил Оукс?

— Сю я печата — отговори Блох.

Почти десет минути тя запознаваше Доул с творчеството на Льобо.

Всеки роман беше различен трилър — с различни герои, в различна обстановка, с различен сюжет. Всички романи бяха световни бестселъри. И никой всъщност не знаеше защо.

— Защо един от най-успешните писатели на света, обожаван от милиони читатели, не се появява публично, за да се радва на признанието си? — попита Доул.

Беше седял и слушал внимателно историята на Джей О. Льобо. Блох никога не беше говорила толкова дълго. Вниманието и мълчанието му я подтикваха да продължава. Започваше да се отпуска и това го радваше. Харесваше я. Дори ѝ се възхищаваше. След време тя щеше да стане много по-добра от него.

Не беше лесно да обстрелваш Блох с идеи. Те се удряха в нея, после се разтичаха по челото ѝ като желе. Тя не беше словоохотлива, но обадеше ли се, със сигурност имаше какво да каже.

— Стига де, сигурно си мислила по въпроса, нали? Защо този човек е анонимен, след като целият свят го обича? Кой е способен да устои на това? — попита Доул, когато най-сетне я прекъсна.

— Аз бих могла — отговори тя.

— Вярвам го — кимна в знак на съгласие Доул, — обаче ти си…

— Какво съм?

— Не си особено разговорлива и общителна, нали?

— Общувам, но не в Порт Лоунли. Майтапиш ли се? Ако ще се срещам с някого, предпочитам да не е с бастун и да няма сменена тазобедрена става.

— Да, ясно. Тук всички сме стари. Малко са хората на твоята възраст. Пол Купър и Марая не са много по-възрастни от теб.

— Така е, обаче не са мой тип. Тъй или иначе, излизам и се виждам с хора. И говоря с тях. Какво, че съм мълчалива? Знам си го.

— Няма да е зле да споделиш предположенията си — отбеляза Доул.

— Не обичам догадките. Обичам да стъпвам на доказателства — отговори Блох.

— Не знаем много, но няма нищо лошо в обоснованите предположения. Впрегни въображението си. Да кажем, че Льобо не е ням отшелник. Да допуснем, че е обикновен човек. Защо не вдигне ръка и не заяви правото си на цялото това обожание?