Стив Кавана - Фантом

Дарил отвори вратата, запълни пролуката с тялото си и подпря вратата отзад, за да попречи на шерифа да я отвори по-широко.

— Здравейте. Господин Оукс? — попита шерифът.

Пол не го виждаше, но разпозна провлачения говор на шериф Доул.

— Аз съм.

— Имате ли нещо против да ви наричам…

— „Господин Оукс“ е добре — прекъсна го Дарил. — Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. Нещо против да вляза?

— Извинете, шерифе, но в момента не приемам гости. През последните няколко дни не бях добре и вкъщи е разхвърляно.

Мълчание. После тропотът на ботушите на шериф Доул отвън.

— Аха — каза той. — Е, тогава ще поговорим тук. Няма съседи, от които да се притеснявате, нали?

— Няма.

— Бихте ли ми казали къде бяхте през последните няколко дни?

— Тук. Може да съм излязъл на покупки един-два пъти, но както ви казах, беше ми доста зле.

— Личи си по потта върху устната ви. Температура ли? — попита Доул, все едно намекна, че има напълно невинна причина за потното лице на Дарил.

— Нещо такова — отговори Дарил.

Нова пауза. Умишлена. Пол не виждаше шерифа, но знаеше, че този човек с лекота може да измисля въпроси.

— Познавате ли Марая Купър? — попита Доул.

— Видях я по новините. Горката жена. Идваше в клуба от време на време. Обслужвал съм я, говорили сме си… нали разбирате, не ми е приятно да гледам как жена седи сама и пие. Освен това винаги оставяше щедри бакшиши. Не като онези скръндзи, дето и лайното, размазало се на подметката им, няма да ти дадат.

— За какво си говорехте?

— За нищо особено. За времето, за новините, не знам. Просто дреболии.

— Срещали ли сте се извън клуба?

Сега беше ред на Дарил да замълчи. Пол усети тъпа болка в челюстта си, зъбите му изскърцаха. Пусна дръжката на вратата. Едва се сдържа да не нападне Дарил. Този кучи син, който беше строшил черепа на Марая! Заповяда си да запази спокойствие. Да се овладее. Замисли се за парите, заби ноктите си в дланта и целият се разтресе от гнева, който кипеше в гърдите му. Беше потвърждение на нещо, което вече знаеше дълбоко в себе си. Захапа устната си, за да не се разкрещи и да не стовари юмрук в стената.

Дарил се вторачи в земята, пръстите едва докосваха устните му. Все едно правеше всичко по силите си да си спомни и внимаваше какво ще отговори.

Пол знаеше, че Дарил е загазил. Ако кажеше, че не е виждал Марая извън клуба, а шериф Доул беше осведомен, че не е вярно, току-виж, веднага му щракнал белезниците.

— Не, струва ми се — отговори Дарил.

Докато чакаше как ще се приеме отговорът му, лявата ръка на Дарил се плъзна настрани, отметна кухненската кърпа и хвана пистолета. Шерифът и тази, която го придружаваше, щяха да разберат какво става, когато вече е твърде късно.

Пол приклекна. Ако Дарил помръднеше пистолета дори сантиметър, той щеше да изхвърчи от вратата и да го нападне. Може би щеше да стигне преди първия изстрел, но най-вероятно нямаше. Въпреки това, ако Дарил посегнеше към оръжието, щеше да се наложи Пол да опита. Не можеше да допусне още някой да умре заради този тип.

Или заради него.

— Сигурен ли сте, че никога не сте се срещали извън клуба? — попита шерифът.

— Напълно — отговори Дарил с изпъната ръка, готов да насочи пистолета към физиономията на Доул, ако нещата се объркат.

Кръвта бучеше в ушите на Пол, докато чакаше отговора на шерифа.

Ръката на Дарил се напрегна. Пол премести тежестта си на другия крак, готов да се изтласка напред с десния.

Птича песен. Вятърът в боровете. Тихото мърморене на телевизора в друга стая. И едва чутото вътрешно кипене на адреналин в тялото на Пол. Нищо друго.

Той отново прецени разстоянието между себе си и Дарил. Със сигурност нямаше да успее.

Приклекна още малко и отвори вратата.

Доул държеше Блох под око през цялото време, докато стоеше на верандата. Тя се обръщаше, когато той разсейваше Оукс достатъчно, държеше телефона си плътно до тялото и правеше снимки на къщата отстрани и отчасти на онова, което имаше зад нея.

Блох разполагаше с достатъчно време за снимките, а Оукс не им даваше нищо. Доул се напрегна още щом зърна този мъж — изглеждаше невероятно мускулест за сервитьор в кънтри клуб. Нямаше почти никакви тлъстини, а бицепсът му се открояваше под ръкава като топка за софтбол. Поддържаше се във форма.

Не физиката му смути Доул обаче. Не, смути го погледът му. Изражението му. Този тип несъмнено криеше нещо. Поведението му го подсказваше.

В този момент Доул не знаеше какво точно крие Оукс. Въпросът дали се е срещал с Марая Купър извън клуба със сигурност не му хареса. Ама никак. Не му отговори веднага — може би преценяваше дали не държи в ръце някакъв коз, например нечии показания, че Марая Купър и той са се срещали всеки четвъртък следобед в кафенето, за да изпият по едно лате с обезмаслено мляко.