Стив Кавана - Фантом

Доул промени позата си, за да се избави от тъпата болка, която се появи в лявото му коляно. Вдигна ръка на хълбока си, изпъна другия си крак и премести центъра на тежестта, за да не натоварва болното си коляно.

Когато вдигна ръка към хълбока си, точно зад кобура на пистолета, Доул забеляза как дясната ръка на Оукс се напряга.

В този момент шерифът се убеди, че нещо не е наред с него. Сякаш беше готов за нападение. Сигурно беше приготвил пистолет на масичката до вратата или тежка цепеница. Плашеща мисъл дори без да вземеш предвид очите му, мъртви като на акула.

Попита го дали е сигурен. Оукс се замисли. Или пък преценяваше кое е по-удачно да измъкне — пистолета или ножа си? Накрая отговори, че е съвсем сигурен.

Доул беше пропуснал адски много неща. Така и не се включи в дигиталната революция, на стълбите му имаше счупена дъска, трябваше да лъсне обувките си, но постоянно отлагаше тези работи, твърдеше, че все някога ще ги свърши. Накрая наистина щеше.

Никога обаче не занемаряваше умението си да стреля. Доул правеше петдесет изстрела през две седмици. И всички попадаха там, където се целеше. Всеки месец ходеше на стрелкова подготовка. Навик, останал му от първите дни на служба, когато беше преминал обучение по близка защита. Можеше да извади оръжието си от кобура и да стреля три пъти за по-малко от три секунди. Като млад беше съкратил времето до две секунди. Сега се задоволяваше с две и половина. Блох беше почти толкова бърза.

Ако Оукс се развихреше, той беше готов.

Шерифът не зададе повече въпроси. Не беше сега моментът. Просто остави нещата да се успокоят. С всеки друг заподозрян Доул щеше внимателно да наблюдава лицето, особено очите. Очите на Оукс бяха мъртви. Почти черни на тази светлина.

Блох мълчеше и просто бдително наблюдаваше през по-голямата част от разговора, но Доул усещаше колко е напрегната. Тя се размърда и пристъпи напред.

— Познавате ли Пол, съпруга на Марая Купър? — попита.

— Не, не бих казал — отговори Оукс.

— Май е време да се връщаме — отбеляза Блох.

Без да откъсва очи от Оукс, Доул направи крачка назад и отговори:

— Може би си права. Много ни помогнахте, господин Оукс. Оставяме ви на спокойствие засега.

Когато се настаниха на сигурно място в колата и вратата на къщата се затвори, и двамата въздъхнаха от облекчение.

— Този тип е изопнат като струна — отбеляза Блох.

— И още как. Забеляза ли яхтата отзад?

— Разбира се. И тайно я снимах с телефона си. Страхотна лодка за келнерска заплата.

— Връщаме се в участъка, подготвяме документите и ги даваме на съдията. Смяташ ли, че имаме достатъчно, за да ни подпише заповед за обиск на къщата му?

Тя кимна, даде на заден и излезе на пътя.

Дарил затвори предната врата, заключи я с резето, обърна се и видя Пол на четири крака в коридора.

— Тръгнаха ли си? — попита Пол.

Дарил подръпна щората и проследи как колата на шерифа излиза на заден по алеята към пътя, после спира и потегля обратно към града.

— Тръгнаха си — каза той и дръпна кърпата от пистолета. Взе го и отново го пъхна в колана на джинсите си. Този път отпред. — Трябваше да стоиш в мазето — отбеляза с равен и небрежен тон.

Пол се изправи и отговори:

— Мислех, че ще стреляш. Може би щяха да ти потрябват още две ръце, за да се измъкнеш бързо.

Дарил поклати глава и каза:

— Не, щях да стрелям само в краен случай. Но въпреки това благодаря. Чу ли какво говорихме?

Докато задаваше въпроса, той се взря в лицето на Пол. Трябваше да разбере дали е започнал да го подозира. Предстоеше им да поемат огромен риск и Дарил знаеше, че няма да успее, ако не може да има доверие на Пол. Забеляза как шията му почервеня, докато обмисляше въпроса му. Може и да беше реакция на посещението на ченгетата, а може и да беше нещо друго.

— Подочух нещо. Не знаех, че работиш в кънтри клуба — отговори Пол.

А, може би това е причината, помисли си Дарил.

— Работех на половин ден. Само с риболов не мога да си плащам наема. Виждал съм жена ти няколко пъти. Казах на ченгето истината — затова си тръгна. Говорил съм с нея за броени секунди. Колкото да минава времето. Това е. Не я познавам.

Дарил отново съсредоточи вниманието си — насочи го към всяко движение, жест и дума на Пол.

— Сигурно. Така де, откъде ще я познаваш.

Дарил знаеше, че в съзнанието на Пол винаги ще тлее някакво съмнение. Така и трябваше да бъде. Единственото несигурно нещо беше дали съмнението ще угасне с времето, или ще се разгори още повече. Нямаше как да отгатне. Можеше само да го държи под око, да се постарае той да мисли за други неща.