Стив Кавана - Фантом

Пол реши, че му остава само един ход. Щеше да престане да бяга. Най-напред щеше да вземе парите, така поне щеше да има шанс да оправи нещата с Марая. Щеше да ѝ разкаже всичко и да ѝ подсигури живот, какъвто наистина заслужаваше.

Льобо нямаше да се опита да го убие, преди парите да излязат от банката. Предимството на Пол беше, че знае това. И тогава си даде сметка: открай време подозираше, че този ден ще настъпи, че не е възможно да бяга вечно. Някой ден Льобо щеше да го намери. Може би затова не се беше посветил изцяло на съвместния си живот с Марая. Защото на хоризонта винаги дебнеше нещо мрачно и страховито.

Седна в леглото, отвори очи и даде обещание на Марая.

Щеше да вземе парите. Да ѝ ги даде. И да убие Льобо.

Не беше необичайно шериф Доул да лежи в леглото си буден преди зазоряване.

С напредването на възрастта му беше все по-трудно да спи добре. Никога не се беше женил и рядко споделяше леглото си с жена, затова се беше сдобил с лоши навици. Пиеше твърде много кафе. Хъркаше. Понякога оставяше телевизора да работи в ъгъла на спалнята и не следваше никакъв режим. Пък и не му се искаше да се сдобива с режим. Чаша топло мляко и успокоителна музика, четенето на роман и дори медитацията — знаеше от опит, че тези неща му помагат да заспи. Просто не можеше да свикне да ги прави. За лекарства и дума да не става. Не допускаше лекар да му предпише дори ибупрофен. В този град всичко се разчуваше бързо. Хората скоро щяха да шушукат, че шерифът е сдал багажа. Не, каза си Доул, не ми трябват никакви хапчета, никакъв режим и категорично никаква медитация.

На такава служба човек си отспива, като умре — това си повтаряше често.

Отново се замисли за съобщенията, които Блох беше свалила от компютъра на Купър, а после реши да стане. Единственото малко удоволствие, което си доставяше, беше кафето от неговата адски добра кафе машина. Беше по-стара от колата му, сутрин издаваше кански шум и ако кафето не успееше да го разсъни, шумът от проклетата машина със сигурност вършеше тази работа.

Слънцето започна да се издига зад къщата му, а той седеше на предната си веранда и пиеше еспресо. Третото му за тази сутрин. Често седеше там и мислеше за случая с анонимната жертва. Вече беше получила име, но нямаше минало, нито самоличност.

Доул усети, че чувството за вина го наляга отново. Беше бреме, което тежеше на шията му. Понякога съумяваше да го носи, друг път то го поваляше на земята.

Доул знаеше, че Линдзи е била убита. Не вярваше на заключението на патолога, че е самоубийство.

Кой си съблича дрехите и ги крие на някакъв хребет така, че никога да не бъдат намерени, а после скача?

Още навремето не беше убеден, че е самоубийство. И досега не вярваше.

Обвиняваше се, че не е разкрил истината по-рано. Пол Купър беше Джей О. Льобо, Пол Купър беше убил Линдзи и години по-късно се беше преместил в Порт Лоунли. Доул се укоряваше, казваше си, че е трябвало да забележи нещо у Пол. Да заподозре един убиец, който беше стоял точно пред очите му. Беше нелепо. И въпреки това изпитваше вина. Което правеше теорията му по-реална.

Под една саксия до пейката на верандата беше пъхнал кутия пури. Премести саксията, извади пура от кутията. За разлика от баща си, който винаги лапваше пурата, за да я запали, Доул просто приближаваше пламъка към нея и я завърташе. Щом тютюнът се запалеше, духваше клечката кибрит и тогава дръпваше от пурата. Един играч на покер от Ню Орлиънс го беше научил на този номер. Твърдеше, че така ароматът на пурата не се разваля, защото не вдишваш химическите вещества от пламъка на кибритената клечка.

Пиеше еспресото си. Пафкаше пурата си. Съзерцаваше небето.

В далечината чу свистенето на автомобилни гуми.

После двигател, силно форсиран.

Полицейската кола се зададе по склона с осемдесет километра в час, подскочи във въздуха и се приземи шумно върху настилката. Спря пред къщата насред облак пушек. Заместник-шериф Блох изхвърча отвътре и изкачи на бегом стълбите до верандата.

— Не съм на работа, докато не си обуя панталона — заяви Доул, дръпна за последен път от пурата си и я хвърли над парапета в розовите храсти на съседите.

Блох проследи с поглед полета на пурата, после се обърна начумерено към Доул.

— Котката му сере на моята морава. Какво ще направиш? Ще ме арестуваш ли? Мамка му Блох, още е само седем сутринта.

— Нямаше да съм тук, ако си вдигаше проклетия телефон.

Беше зарязал мобилния си на леглото. Но какво толкова, шерифството беше само на десет минути.