Стив Кавана - Фантом

Не чувстваше езика си. Беше залепнал за небцето му, сух и чужд. Той преглътна, почти се задави, но някак успя да изцеди струйка слюнка. Ръцете му бяха натежали и не можеше да ги повдигне. Извърна глава и му се зави свят. Замайването бе последвано от гадене, но коремът му къркореше празен. Нямаше какво да повърне.

Спомените се върнаха бавно. Стаята. Рибарят. Яхтата.

Очите му се отвориха, но той побърза да ги затвори отново, когато светлината от голата крушка на тавана прониза болезнено главата му. Крушката угасна. Пол чу раздвижване и отново отвори очи. Отне му дълго време да привикне с мрака и в периферията на зрителното му поле трепнаха ярки искрици. Усети гадна миризма. На гнилоч и пот. Надушваше миризмата на собственото си тяло.

— Ехо? — обади се той.

В ъгъла светна настолна лампа. Абажурът омекотяваше светлината и Пол успя да огледа стаята без онази пронизваща болка в главата.

Тъмно мазе. Опита се да подпъхне ръце под тялото си и да се надигне, но установи, че не може. Погледна наляво, после надясно. Изруга.

Китките му бяха вързани за леглото. Дръпна ръце към себе си, за да изпита въжето, да усети колко е стегнато. След малко се отпусна изтощен. И тогава го сграбчи страхът. Пол отдавна не му беше позволявал да го завладее така, но този път тялото му потръпна, солени сълзи запариха в очите му и потекоха по бузите.

Той вдигна глава, доколкото можа, и видя мъж, седнал пред леглото. Лицето му оставаше в сянка. Но два предмета на масата с лампата го хвърлиха в дива паника.

Краката му заритаха по матрака, той закрещя и заруга, заопъва въжето, докато китките му прокървиха и на устата му изби пяна.

На масата с лампата имаше лаптоп и пистолет.

Мъжът протегна ръка към кръга светлина и чукна по клавиатурата. Лаптопът оживя. Яркият екран отначало причини болка на Пол, но сега той я посрещна охотно. Болката беше нещо хубаво. Означаваше, че още е жив.

На екрана се появи образ и Пол установи, че гледа новинарска емисия.

— Помниш ли ме? Аз те извадих от водата. В моята къща си. От два дни си тук.

Мъжът се приведе напред и на светлината от екрана на лаптопа Пол смътно различи чертите му. Тъмна брада, сплъстена коса. Волева челюст и светли очи. В сумрака трудно можеше да определи възрастта му, вероятно беше към трийсет и пет, четиресет годишен. Последния път, когато Пол го видя, беше облечен с жълто непромокаемо яке и е ръка върху гърдите му изпомпваше водата от дробовете му.

Рибарят.

— Бих ти казал да се успокоиш, но в момента не ме е грижа как се чувстваш. По новините казват много неща за теб, приятел. Искам да ги видиш. А после ще чуя твоята версия на историята. Ако не ми хареса, или ще те предам на ченгетата, или лично ще те застрелям. Щом съм ти спасил живота, имам право да разбера що за човек си.

Паниката на Пол се уталожи достатъчно, за да осъзнае, че се е забъркал в сериозни неприятности и че трябва да внимава, ако иска да се измъкне. Насочи поглед към екрана.

Водещият съобщи за визитата на президента в чужбина, за бурите, връхлетели Ню Орлиънс, и накрая — местните новини. Полицията още търсеше свидетели, които да са видели Пол Купър преди две вечери.

Появи се негова снимка. Той на яхтата, сниман от Марая през първия месец, след като се бяха преместили тук. Водещият продължи да говори и след като лицето на Пол изпълни екрана. Каза, че яхтата му е потънала в залива и оттогава никой не го е виждал. Крайбрежната охрана преустановила издирването му. Последва интервю с шериф Доул, който търсеше хора, които знаят какво е правила Марая Купър същата вечер…

Пол притаи дъх.

Тя се намирала в стабилно състояние в болницата в Бей Сити след животозастрашаваща мозъчна травма при жестоко нападение в собствения ѝ дом. Шерифът на Порт Лоунли не беше убеден, че това е обикновено нападение с цел грабеж, и насърчаваше жителите на градчето да запазят спокойствие. Доул смяташе, че жертвата е била пребита от съпруга си, изчезналия Пол Купър.

Пол не вярваше, че е възможно да се чувства по-зле, но ето че усети как пропада в черна дупка. Марая беше пострадала. Сериозно. Мислите му се разбягаха в хиляди посоки, лишени от яснота, подтиквани от страх и гняв. Ако шерифът вярваше, че нападателят е той, значи състоянието на Марая не ѝ позволяваше да му разкаже какво се е случило всъщност или пък тя наистина вярваше, че е бил Пол. А може би беше в кома?

Сълзите отново потекоха. Отпусна се безсилно на леглото и се остави на болката. Той беше причината за всичко. Заради него Марая е можела да умре.