Стив Кавана - Фантом

Свирукането на Големия Бил секна, когато стигна до входната врата. Беше открехната едва-едва и имаше странно петно. На алеята беше само колата на госпожа Купър. Господин Купър често отсъстваше, но Големия Бил не пропускаше възможност да се полюбува на лъскавата италианска спортна кола. Явно господин Купър беше заминал някъде.

Бил натисна звънеца, почака. Нищо. Почука на вратата с кокалчетата на пръстите си. После отново, по-силно. И тогава си даде сметка, че петното на вратата прилича на кръв.

— Госпожо Купър? — провикна се той. — Госпожо Купър, Бил Бюканан е, пощальонът. Всичко наред ли е?

Тишината го загложди.

Бил колебливо докосна вратата и я побутна. Отново се провикна и попита дали е добре госпожата, дали не се е случило нещо.

Обзе го страх, като прекрачи прага. Не биваше да бъде тук. Нямаше работа в къщата, можеха да го уволнят. Но ако се беше случила злополука?

Бил остави пощата върху масичката в коридора, после надникна в дневната. Нямаше никой.

— Госпожо Купър! — провикна се той отново.

Този път в гласа му се долавяше паника. Вече се потеше под ризата. Свали кепето си и изтри потта от челото си с ръкав. Задъха се, облегна ръка на стената и проточи шия навътре. Не само нямаше никой, но като че ли и всичко си беше на мястото.

Отново се провикна, после реши, че върши глупости. Просто трябваше да си тръгне. Вече беше взел решение, когато сведе очи. Още петна. По пода. Ситни червени капки върху белия килим.

Ако не друго, капките затвърдиха решимостта на Бил да проучи какво е станало и го убедиха, че е постъпил правилно, като е влязъл в къщата. Отново се провикна настойчиво и вече прекосяваше дневната на път за кухнята. Навремето по брега имаше много такива стари къщи и Бил знаеше, че всички са едни и същи. Към кухнята водеха две врати. Едната от дневната, другата от коридора. Бил последва кървавите пръски от дневната до кухнята. Вратата беше затворена.

Стисна топката и я завъртя. Открехна вратата, долови странна миризма и видя още по-странна гледка. Стените, подът — или поне каквото виждаше от тях — бяха покрити с матови сивкави найлони. Вонята го блъсна в носа. Беше му позната, но не знаеше откъде. По носа му се търкулнаха капки пот и паднаха върху ботушите му. Искаше му се отново да извика, но не му стигаше въздух. Не му оставаше друго, освен да отвори проклетата врата.

Бутна я силно.

И се строполи на колене.

По средата на кухнята имаше купчина смачкан найлон. В локва кръв.

Найлонът върху вратата към верандата беше разкъсан, а по стъклото имаше кървави следи от пръсти. Едно от крилата беше отворено.

Болка прониза лявата му ръка, като че ли го бяха ударили с бухалка. Озърна се, но не видя никого. Болката плъзна нагоре по ръката му, в гърдите и чак до челюстта. Ръцете му отупаха джобовете, намери мобилния си и набра номера за спешни случаи.

Съобщи адреса на диспчерката и обясни, че навсякъде в кухнята има кръв и че някой е бил нападнат. Големия Бил чу диспечерката да потвърждава, че изпраща полиция и линейка. Той смъкна телефона от лицето си, вдиша от инхалатора си и помоли диспечерката незабавно да изпратят линейката, защото получава инфаркт.

Шериф Доул слезе от полицейската кола и я заобиколи тичешком. Намести се на пасажерската седалка, затвори вратата и закопча предпазния колан. Заместник-шериф Блох вече се бе прехвърлила през средната конзола и седеше на шофьорското място. И тя си сложи колана, пусна сирената и лампата, после натисна газта. Доул взе радиостанцията и потвърди, че тръгват, след което се опита да получи повече информация от Сю.

В много отношения Доул беше добър полицай. Най-ценното му качество бе, че съзнаваше собствените си ограничения. Никога не би могъл да догони бягащ крадец, можеше да изтърбуши врата на плевня с пушката си, но нищо повече и беше най-лошият екстремен шофьор в историята на окръга.

Блох беше друга работа. Тя пробягваше петнайсет километра всяка сутрин. Понякога Доул я виждаше да тича по плажа. Освен това умееше и да стреля, и да кара бързо. Може би и двете едновременно, каза си той.

Сю не беше получила повече информация от човека, който се бе обадил. Ситуацията беше сложна и тя се мъчеше да запази спокойствие.

Със свистене на гуми колата излезе на крайбрежния път. Доул погледна скоростомера и видя, че показва сто и шейсет километра в час. Стисна дръжката на вратата и се замисли какво трябва да направи, когато пристигнат на местопрестъплението.