Стив Кавана - Фантом

Парамедиците идваха от окръжния център. Колкото и да се забавеха Доул и Блох, линейката щеше да дойде след тях. Шериф Доул знаеше, че в багажника си има аптечка и дефибрилатор, и можеше да борави с тях.

Блох натисна спирачката и го предупреди да се държи здраво. Нямаше нужда. Доул усети как коланът притиска гърдите му, а после Блох вдигна крак от спирачката и направи остър ляв завой по тесния път към паркинга. Тялото на Доул политна надясно и рамото му се удари във вратата.

Отново ускорение. Колата шумно пресече ниската телена ограда покрай плажа и се плъзна по пясъка. В този момент Доул си даде сметка, че ако шофираше той, щеше да се забие в дюните или да влезе в морето. Блох не направи нито едно от двете. Тя мина на по-ниска предавка и овладя колата. След кратко лъкатушете и борба с волана колата се изправи, Доул престана да се лашка и Блох посочи през предното стъкло.

— Ето там, отпред.

Доул присви очи, но видя само черни точки върху пясъка в далечината. Явно Блох имаше и по-добро зрение. Скоро точките се уголемиха до фигури, които приличаха на скално образувание. Колкото повече наближаваха, толкова повече подробности се очертаваха пред очите на Доул.

Колата спря на десетина метра от фигурите. Блох изключи сирената, но остави сигналната лампа. Когато слезе, Доул най-сетне видя сцената ясно.

Мъж, притиснал мобилен телефон към ухото си, се втурна към тях. Зад него някой лежеше по гръб на брега. Русокосо момиче се беше навело над тялото в пясъка.

— Къде са парамедиците? — крещеше мъжът по мобилния си.

Блох вече беше преполовила разстоянието до мъжа.

Доул отиде при багажника, отвори го и извади аптечката и дефибрилатора. Хукна тромаво след Блох, която вече разговаряше с русокосото момиче до тялото.

— Тя тичаше насам и пищеше. Имаше толкова много кръв… — обясняваше задъхано момичето.

Кракът на Доул затъна, той се плъзна и се закова върху ситния пясък веднага щом видя кой лежи там.

Половината лице на Марая Купър беше почерняло от кръв и прах, вкоравени и затворили едното ѝ око. Дясното се озърташе панически. Марая явно се боеше от ново изненадващо нападение. Гърчеше се в пясъка и издаваше гърлени викове.

Доул отвори аптечката, подаде на Блох марля и ѝ поръча да притиска леко дълбоката рана на слепоочието на Марая. Тя беше бяла като тебешир от загубата на кръв.

Внимателно, но сръчно той намота бинт около главата ѝ, докато тя ровеше с пръсти в пясъка, дърпаше се, извиваше се и пищеше.

През цялото време Доул шепнешком я уверяваше, че ще се оправи. Щом приключи с превръзката, се зае да проверява жизнените ѝ показатели.

Тя дишаше, но той не успяваше да намери пулс. Или не можеше да го напипа, защото беше крайно неравномерен, или се дължеше на нейното гърчене и мятане.

— Какво се случи, Марая?

Тя не отговори. Той обхвана лицето ѝ с ръце в опит да насочи вниманието ѝ, да я успокои и да добие представа за нападението. Зеницата на дясното ѝ око почти напълно беше изчезнала в ириса. Превърнала се бе в миниатюрна черна точица и не се промени, когато той доближи лицето си до нейното. Доул стисна левия ѝ клепач, залепнал от съсирената кръв, и го отвори. И мигом дръпна ръце.

О, боже!

Зеницата на лявото око на Марая изглеждаше огромна. Доул не беше медицинско лице, но знаеше какво означава това. Марая беше получила някаква мозъчна травма.

— Марая, аз съм шериф Доул. Какво се случи? — попита я по-настойчиво. В далечината се разнесе вой на сирени. Парамедиците щяха да пристигнат всеки момент. — Марая! — кресна той.

Тя престана да се движи, погледна го и проговори. Гласът ѝ беше пресипнал след толкова крещене, в устата и гърлото ѝ имаше кръв, но въпреки всичко Доул я чу да изрича трите думи кристално ясно. Те изпратиха ледена тръпка по тялото му, сякаш бе инжектиран с течен азот.

— Коя е Марая? — попита тя.

Когато пристигнаха, парамедиците поеха нещата в свои ръце. Марая беше в шок, беше получила тахикардия, затова светкавично я завързаха за носилка и я натовариха в линейката.

Доул чу как радиото пращи, когато Сю им даде още информация.

Големия Бил Бюканан занесъл пощата в къщата на семейство Купър. Заварил окървавеното местопрестъпление и се обадил.

Когато парамедиците пристигнали в къщата, Бил вече лежал мъртъв на пода.

Пол усети слънцето с лицето си. Топлина беше плъзнала по бузите му и надолу по тялото. Слънцето грееше ярко. Той виждаше огненото кълбо дори със затворени очи. То прогаряше кръг през клепачите му.