Стив Кавана - Фантом

Докато гледаше как Марая се строполява върху найлоните, Дарил изруга и прехапа устна зад маската. Ударът я беше улучил в лявото слепоочие и във въздуха се разхвърчаха капки кръв. Посипаха се по белия му гащеризон. Той усети дори няколко над веждата си, като пръски от морските вълни.

В удара се таеше сила. Истинска сила. И се беше стоварил точно когато тя обръщаше глава, затова чукът отскочи от черепа ѝ.

Той коленичи до нея и видя, че очите ѝ са затворени, а устата ѝ е зяпнала. Беше в безсъзнание, не мъртва. Дарил отново вдигна чука, удари я отпред по главата и се чу ужасно пукане. Още кръв го обля отмъстително и тялото на Марая се сгърчи. Крайниците ѝ потръпнаха и после се отпуснаха. Едното ѝ око се изцъкли. Не обвинително, не с ужас. Жалко око, което вече не функционираше волево. Конвулсиите на тялото ѝ продължаваха.

Плътният найлон под нея изшумоля — адски неприятен звук в ушите на Дарил. Напомняше му за едно хлапе в училище, което дращеше с нокти по черната дъска.

Отново вдигна чука. Гърчовете се забавиха, после напълно секнаха. Тялото ѝ застина неподвижно.

Той изчака няколко секунди. Погледна надолу към нея — под главата ѝ, върху найлона, се образуваше локвичка кръв. Чукът не беше пострадал много. Главичката му беше понащърбена и тук-там беше одраскан. Чукът на Пол, с който беше ремонтирал разни неща у дома. По дръжката му щеше да има негови отпечатъци и ДНК. Дарил го пусна до Марая.

Изправи се и намери края на найлона, върху който лежеше Марая, откъсна го от тиксото, с което беше закрепен за пода, коленичи и уви тялото на Марая в него. Като коледен подарък. После се надигна и отиде до входната врата. Отвори я, прокара ръка в ръкавица по гърдите си и размаза малко кръв по външната страна. Върна се вътре и внимателно свали гащеризона и маската. Пъхна ги заедно с ръкавиците в плик, който натика в джоба на якето си.

Преди да излезе от къщата, угаси лампите. Качи се в колата си, подкара по алеята и спря в края ѝ. Извади от багажника тежък чук и се приближи към пощенската кутия. Един замах щеше да е предостатъчен. Чукът улучи основата на дървения стълб и пощенската кутия падна в прахта. Отстрани щеше да изглежда така, сякаш някоя кола не е взела правилно завоя и я е съборила. Дарил прибра чука в багажника си и влезе в колата.

В този момент не изпитваше нищо към Марая. Мъртва. Увита в найлон. Вярваше, че всичко се случва по някаква причина. Дори убийството. Точно в този момент Дарил имаше двайсет милиона причини да убие Марая.

Големия Бил Бюканан лапна последния залък от своя сандвич с пастърма и го преглътна със студена кока-кола. Оригна се веднъж, върна кутийката в пластмасовия държач и погледна към морето. Засега диетата му не се развиваше според плана на жена му. През шестте седмици, откакто му поставиха стенд в артерията, беше отслабнал с повече от седем килограма. Безспорно се чувстваше по-добре. Вече не се задъхваше по стълбите и благодарение на разширената артерия и на лекарствата беше станал почти нов човек. Но предишната седмица се беше върнал на работа и вече сигурно беше качил килограм и половина, два.

Като служител на американските пощи той разполагаше с много време, през което никой не го следеше. Ходенето беше полезно за него, затова вече не катереше с микробуса стръмната Корбин Стрийт. Обядваше със салатата, която жена му приготвяше всяка сутрин, и изпиваше бутилка вода. През ден добавяше към салатата и сандвич от деликатесния магазин на Пийт, кока-кола и пликче с чипс. Лесно оправдаваше удоволствието — смяташе, че катеренето по склона и по-голямата му активност компенсират допълнителните калории. Позволяваше си да вярва в тази фантасмагория.

Седнал в паркирания пощенски микробус на входа на някогашната ферма на семейство Пиърсън, той смачка на топка хартията от сандвича си и я натъпка в пластмасовото отделение на вратата. По-късно щеше да я изхвърли. Вече беше почти десет и половина. Работеше от пет. Оставаше му само още един адрес. Запали двигателя и измина последните няколкостотин метра до къщата на семейство Купър. Спря, излезе и отвори задните врати на микробуса. На дъното на чувала с пощата имаше малка купчина писма. Извади ги, отправи се към пощенската кутия, свирукайки, но скоро се закова на място.

Кутията я нямаше.

Е, там беше, но някой я беше съборил.

Може би пиян шофьор не беше преценил правилно скоростта и лекия завой на пътя. Големия Бил Бюканан вдигна пощенската кутия, видя, че е празна, и се запъти към къщата. За последен път беше носил поща в петък сутринта и тогава кутията си беше здрава. Може би не знаеха, че е съборена. Освен това искаше да се увери, че няколкото писма, които носеше, ще стигнат благополучно до получателите си.