Стив Кавана - Фантом

Шокът беше страховит.

Сякаш нещо го душеше и в същото време го изгаряше. Устата му зейна за глътка въздух и за да понесе мъчителния студ, който връхлетя тялото му като гюле за разрушаване на сгради. Но въздух нямаше. Само морска вода.

Пол незабавно повърна. Не пое въздух, макар че устата му беше отворена и дробовете му имаха неистова нужда той да диша. Краката му престанаха да ритат във водата. Студът го парализира. За секунда му се стори, че се е гмурнал в течност за акумулатори. Болка раздираше кожата му. Пулсираща, изгаряща болка, която му отнемаше всичко — гласа, въздуха, крайниците.

Но не и мислите. Способен беше да разсъждава ясно. Потапянето в ледената вода беше предизвикало шок. Дори да се отърсеше от него, нямаше да оцелее за дълго във водата. Усещаше, че температурата на тялото му пада бързо и то престава да функционира. Необяснимо защо, изведнъж започна да му става топло.

Знаеше, че ще умре, преди студът да стигне до костите му. Последното, което зърна, преди да затвори очи, беше проблясващата светлинка на спасителната му жилетка, а последната му мисъл беше за Марая.

Пол отвори очи, но видя само чернилка.

Усети огромен натиск върху гърдите си и неочаквано устата му се напълни с вода. Изригна от гърлото му като от спукана тръба и заля лицето му. Той се изкашля, опита се да си поеме въздух, пое малка глътка и понечи да вдигне глава, но не успя.

Над него беше тъмно, но вече имаше още нещо. Звезди.

Шум изпълни ушите му — бръмченето на моторница. Отпусна тежко ръце край тялото си и усети нещо твърдо. Нечие лице се показа над него. Мъж с тъмна едва набола брада и остро лице. Беше облечен в жълто непромокаемо яке и му говореше, но отначало Пол не го чуваше. Очите му натежаха, не виждаше ясно.

— Ей! Остани с мен, приятел! — настоя гласът.

Приятел ли? Пол не разпозна този човек. Може и да го беше виждал, а може и да не беше.

Спеше му се.

Нещо го цапна по бузата, парна го по лицето. Отвори очи и отново видя мъжа точно пред лицето си — крещеше му да остане буден. Пол усети мирис на риба. А ръцете му върху палубата на кораба бяха лепкави.

Рибар.

Беше го спасил рибар.

Пол се усмихна и усети остра болка в краката си, а после се размърда. Човекът го влачеше по палубата. После отново се появи още по-близо, обви с ръце тялото му, помъчи се да го повдигне. Пол усети мириса на улова по кожата на мъжа. Отново му се догади от рибешката смрад и той избълва още морска вода от корема си. А после се озова някъде вътре, вече не беше на студа. Рибарят събличаше дрехите му, разтриваше кожата му, завиваше го с лъскаво сребристо одеяло. Имаше добродушно лице. Ръцете му бяха груби и мазолести. Пол допускаше, че дългогодишното дърпане на въжета, теглене на мрежи и кормене на риба е направило тези ръце твърди като камък.

— Всичко е наред. Ще се оправиш, приятел. Внесох те вътре. Ти си най-големият ми улов за деня — каза той с чист южняшки акцент.

Дълъг и силен смях последва думите му. Успокоителен смях. Беше се разминал със смъртта. Щеше да се оправи, точно както каза рибарят.

На Пол отново му стана топло, но знаеше, че вече е в безопасност. Открай време харесваше рибарите. Бяха истински хора, които излагаха живота си на истински риск. Водеха труден живот, и то без капка отчаяние. Особено този тук. Веселяк, стабилен човек. Пол се унесе.

И едва тогава осъзна, че е оставил лаптопа си на борда. Заедно с парите за път. И телефона. И револвера. Беше изгубил всичко.

Но поне беше жив.

Марая отвори входната врата, когато чу стъпките на Дарил по чакъла. Той се пъхна вътре и тя бързо затвори след него. Хвана го за ръката и впи устни в неговите. Отчасти от страст, отчасти от страх.

— Ченгетата дойдоха днес в клуба. Може би нямаше нищо общо с мен, но се уплаших, да знаеш. Цял час обикалях с колата. Исках да се уверя, че не ме следят. Всичко е наред, просто ме е обзела параноя, съкровище — каза той и я прегърна.

Сърцето ѝ отново се сви от страх при споменаването на полицията, но както каза Дарил, най-вероятно не беше важно.

Беше предпазлив, но имаше и нещо повече. Беше я нарекъл „съкровище“. За пръв път произнасяше тази дума. Тя трепна, когато го чу да използва това нежно обръщение. Такова нещо очакваше да чуе от него чак след като заживеят заедно, да кажем, след година, в дома им, далече от Порт Лоунли.

За миг си представи новия им живот. Той я очарова.

Дарил я притисна в обятията си и Марая се успокои. Обичаше мириса му, уханието му. Силата на тялото му, смекчена от аромата на парфюма, който той винаги използваше. Дъх на цитруси и подправки. Напомняше ѝ за Коледа. Тя положи глава във вдлъбнатината на гърдите му и усети ръката му да гали косата ѝ.