Стив Кавана - Фантом

Засега Пол имаше достатъчно пари за бягството си. Двайсет хиляди. Нямаше да му стигнат за дълго, но планираше през следващите няколко седмици да отиде в банката на Големия Кайман. Да изтегли солидна сума и да прехвърли останалите пари в друга сметка. Може би някъде в Цюрих. За всеки случай, да не би някой в банката да се е досетил. Остави телефона си върху плота до кафеварката и си наля чаша червено вино. Докато я поднасяше към устните си, мобилният му тихо завибрира — беше получил съобщение.

Пресуши чашата и усети тъмното червено вино дълбоко в гърлото си.

Помогна му да се подготви за есемеса. Телефонът му отново завибрира. Вече беше получил две съобщения от Марая.

Сигурно беше намерила бележката сутринта и през целия ден беше кипяла от гняв, преди да му напише нещо. Устата му пресъхна. Тя се чудеше какво става, а той не желаеше да ѝ обяснява. Джоузефин беше права. Марая заслужаваше повече, но поне щеше да бъде в безопасност, което беше основната му грижа. Вкопчил се беше в това като удавник за сламка, но усещаше как потъва в море от черна вина.

Марая го беше спасила. Тя не заслужаваше такова нещо.

Пол беше прекарал в сивкава мъгла времето между горящата кола и деня, в който излезе вторият роман на Джей О. Льобо. Живееше в Ню Йорк. Макар че трудно можеше да го нарече живот. Всяка сутрин ставаше от леглото по-скоро по навик, отколкото от нужда или желание да се надигне. Не спеше. В сънищата му имаше прекалено много насилие и яркочервени пламъци. Обличаше се и излизаше от апартамента, който се намираше на сто и седемнайсет тротоарни плочи от закусвалнята. Шейсет и седем от тях бяха счупени или напукани. Всеки ден ги броеше.

Подът на закусвалнята беше от полиран чам, с петна от кафе, сироп и бог знае какво още. Всички сервитьорки носеха бели маратонки. След като се нахранеше, минаваше по двеста и три плочи до бара. А вътре беше тъмно и подът не се виждаше ясно. Беше от някаква устойчива гума, която залепваше за подметките на Пол. Сядаше на високо столче на бара и гледаше как краката му висят над гумения под, докато се напиваше здравата и вече не можеше да брои плочите по обратния път до вкъщи.

Така минаваха дни и седмици, а Пол не успяваше да свали от плещите си бремето на онова, което беше направил.

Една вечер в бара свиреше някаква група. Бяха дошли рано, за да разположат апаратурата си и да тестват звука. Пол надуши Марая, преди да я види. Приятно цитрусово ухание. После видя ботушите ѝ, краката ѝ в прилепналите джинси и се усмихна на себе си със съжаление.

А после му се случи най-невероятното нещо на света. И досега не можеше да си го обясни, но дамата с ботушите сложи пръст под брадичката му и грациозно повдигна главата му, за да го погледне в лицето. А нейното лице! Красиви сини очи, съвършени черти. Каза му „здравей“. Пол каза „здрасти“. Заговориха се. Вечерта той си тръгна от бара с нея, но реши, че се е загубил. Сградите и магазините не му бяха познати. Известно време се чудеше защо, но после осъзна, че благодарение на жената с ботушите погледът му не е забит в земята. Пол я бе погледнал в очите, но не беше изпитал усещането, че трябва засрамено да отмести поглед. В нейните очи нямаше нито страх, нито погнуса — само доброта. С нея отново се почувства в собствената си кожа. Пое този дар с две ръце. Жената с ботушите се казваше Марая и го беше спасила.

А сега тя искаше да разбере защо я е напуснал. Не ѝ беше дал много по време на брака им. Не можеше. Ако ѝ бе казал за парите, тя щеше да поиска да живее нашироко. А така щеше да привлече внимание. И не след дълго той щеше да бъде разкрит. Не, не можеше да ѝ каже за своя друг живот. Прекалено опасно беше. Вместо това се постара да изгради нов, който можеше да контролира — единствения допустим живот. А това означаваше да контролира и нея.

Какъв глупак беше, задето си въобрази, че ще може да контролира всичко. Искаше му се никога да не я бе срещал. Всичко би било много по-просто. Би си останало постарому — той все още щеше да крачи с наведена глава, забол поглед в тротоара.

Пол отвори съобщенията. Две. Едното беше снимка, другото беше текст.

Снимката се зареди на екрана му.

По дяволите!

Паспортът му. Върху кухненския плот.

Отвори текстовото съобщение.

Да си забравил нещо?

Пазаруването в неделя следобед беше едно от дребните удоволствия на Марая. Прекарваше часове в музикалните магазини на Четиресет и втора улица, после изпиваше чаша бира и изяждаше парче пай с пеперони. Винаги сама, никога с приятели. Така не се чувстваше виновна, задето се размотава. Нямаше за кого да се тревожи.