Стив Кавана - Фантом

Чу го как издува бузи. Обмисля и после издиша напрегнато въздуха, който изгаря дробовете му.

— Десет милиона! — възкликна Дарил. — Ами ако откаже? Ако повика ченгетата? Това е изнудване. Този тип си го заслужава, но това не е шега работа.

— Не искаш ли да бъдем заедно? Не искаш ли да имаме достатъчно пари, за да си живеем страхотно?

— Знаеш, че искам. С толкова пари можем…

— Какво? — попита Марая, макар да знаеше отговора.

Искаше да чуе, че го казва. Нуждаеше се от това. Трябваше да знае, че Дарил е с нея, ако тя предприеме тази стъпка.

— … можем да бъдем свободни — каза той.

— Трябва обаче много да внимаваме. Ако пострадаш, няма да го понеса — предупреди Марая.

— Какво имаш предвид?

Марая въздъхна и отговори:

— Пол има пистолет.

— Нали не мислиш, че ще стреля по теб или по мен? Той ти е съпруг, познаваш го, допускаш ли, че ще те нарани?

Марая едва не се изсмя. Добротата на Дарил подхранваше наивността му. Или двете бяха едно и също, не беше сигурна.

— До вчера мислех, че го познавам. Днес нямам представа кой е, нито на какво е способен. Но знам едно: нужен ни е план. Трябва да допуснем, че когато се върне у дома, ще бъде въоръжен и вбесен както никога преди. Но ние ще бъдем подготвени.

Небето над яхтата притъмняваше. Пол бе изгубил представа за времето. Вглъбил се беше в работата си. Погледна телефона си и установи, че още има слаб сигнал. Набра номера на литературната си агентка. Джоузефин вдигна веднага.

— Ало, Пол, добре ли си?

— Добре съм. Разбра ли откъде е изтекла информация?

Тя въздъхна и отговори:

— Нищо не е изтекло. Накарах човек от техническия отдел да провери компютъра ми. Само аз имам достъп до твоята информация. Тя не се съхранява в счетоводните ни база данни. Според човека няма следи от хакерска атака. Променям паролата си през три месеца. От моя страна не може да е изтекло нищо.

Пол стоеше прав в каютата и очите му шареха, докато асимилираше информацията. Върна се в изходна позиция.

— Как са ме открили тогава? — попита той.

— Нямам представа. Сигурен ли си, че не си се напил и не си се изпуснал пред някого?

— Не, не съм. Никога не бих го направил. Трябва да е вътрешен човек.

— Банката. Сигурно е от нея.

Банката. Може би някой чиновник там се беше досетил…

Той поклати глава. Не. Просто не беше възможно. Не допускаше и че Джоузефин може да го е издала. Животът ѝ зависеше от нейните клиенти. А Пол прекрасно знаеше колко специален клиент е. Джоузефин не само продаваше книгите му на издателите, но и му помагаше да укрива парите си. Да пази тайните си — срещу заплащане, разбира се. Високо заплащане.

Нещо друго трябваше да е.

— Къде си? — попита тя.

— Заминах. На яхтата съм.

— Марая как го прие? Каза ли ѝ нещо в крайна сметка? — попита Джоузефин.

Пол изтри устни и отговори:

— Оставих бележка.

Мълчание. И после:

— Тя заслужаваше повече. Дано да си ѝ обяснил как стоят нещата. Някои жени са склонни да се самообвиняват. Смятат, че вината е тяхна, макар да не са направили нищо нередно. Какво ѝ каза?

— Само, че заминавам. И че ѝ оставям къщата и парите в общата ни сметка.

— Двайсет хиляди и къща насред нищото? Ако има ум в главата, ще те погне.

Пол погледна към вълните.

— Няма да може да ме намери. А дори да ме намери и да подаде молба за развод, не може да пипне парите, в случай че адвокатите ѝ разберат за тях. Постарах се да се преместя в подходящия щат. Не искам в никакъв случай парите ми да се появят на някакъв съдебен документ. Веднага ще бъда разкрит. Все едно да окача табела пред къщата. Виж, няма значение, тя не знае за парите. Не знае нищо за мен. И предпочитам така да си остане. Нека поне един човек на света ме мрази, задето съм Пол, а не заради всички останали неща, които съм направил.

— Да не подхващаме тази тема — спря го Джоузефин.

Не ѝ беше казал цялата истина, но се досещаше, че тя вече е събрала две и две. Джоузефин не искаше да говори за убийствата. Намираше го за… смущаващо. Безвкусно. В нейния свят то беше равносилно на това да ядеш супата си с неправилната лъжица. Може би нещата, които знаеше, я дискредитираха донякъде, но докато си оставаха тайна, беше способна да се справи. Джоузефин се гордееше с репутацията си. Ако в литературните среди узнаеха истината, вече нямаше да я канят навсякъде.

— Как върви книгата…

Пол прекъсна разговора и чак тогава отговори на въпроса ѝ.

— Книгата върви добре, Джоузефин. Ще я получиш, когато бъде готова. Майната ти на теб и на твоите срокове.