Стив Кавана - Фантом

Обратът вече беше изцяло оформен в главата му. Представяше си го съвсем ясно. Героите и фабулата, оголени като механизма на швейцарски часовник. Работеха идеално, докато не стовареше отгоре им чук.

Обзе го вълнение, отчаяна нужда да излее думите върху екрана, преди да се замъглят или да се стопят като пяна в съзнанието му. Ето за това живееше Пол.

Просто обичаше да преобръща нещата толкова неочаквано, че читателят направо да изпусне книгата.

В момента се раждаше един обрат.

Той наистина си бе заминал.

Празна и тиха къща в празен и тих град. Марая почувства неговото отсъствие от живота ѝ по-остро от преди. Не само настоящето ѝ беше празно. Пол сякаш се беше прокраднал в живота ѝ и ѝ беше отнел миналото. Три години. Никога не се беше чувствала толкова самотна. Така осквернена. Любовта, която несъмнено бе изпитвала към него, се беше разкривила, беше се омотала около болката ѝ и я беше превърнала в кървяща рана.

Не ѝ беше останала любов. Беше обичала една лъжа. За нея Пол беше мъртъв.

Тя остави бележката му да се изплъзне между пръстите ѝ и да полети към кухненския плот.

Марая,

Налага се да замина, може би за дълго. Нищо няма да те застрашава, ако ме няма. Къщата е твоя, парите в сметката също. Не се тревожи за мен.

Съжалявам.

Пол

Марая отиде право в кабинета му, отключи вратата и провери зад тома на Дикенс. Беше взел и револвера си. Тя излезе от кабинета, наля си кафе и седна на плота в кухнята.

Часовникът на стената показваше девет и петнайсет. Звънна на Дарил. Остави телефона върху плота и говори по микрофона. Дишаше измъчено през носа и бе обвила с ръце тялото си.

— Добре ли си? — попита Дарил.

— Не, не съм добре. Отишъл си е. Наистина си е отишъл. Не допусках, че ще го направи — каза тя, изстрелвайки думите с кратки и резки дихания.

— Какво ще правиш? Ще се разведеш ли с този негодник?

— Не. Нещата стигнаха твърде далече. Аз… дори не знам кой е. Все едно е непознат, когото току-що съм намерила в мазето. Непознат, който е спал в леглото ми три години. Омъжила съм се за човек, когото изобщо не познавам… — Тя млъкна, задавена от сълзите.

— Всичко ще се оправи, Марая. Полека-лека — нежно я увери Дарил.

— Не! На мен ми се стовари тази гадост. Той ме измами. Отне години от живота ми и ме заряза в това скапано градче. Изгубих всичките си приятели. Изгубих работата си, живота си. Няма да се примиря, Дарил. Ще го направя. И се нуждая от теб.

— Ще ти помогна с каквото мога. Знаеш го.

— Имах нужда да го чуя. Имам нужда от теб. Искам нов живот. Мой собствен живот. Наш живот. Искам да бъда с теб. Завинаги.

Чакаше отговор. И когато го получи, той изпълни тялото ѝ съзнанието ѝ със спокойствие и сигурност, каквито не беше изпитвала от дни.

— Аз също го искам. Повече от всичко. Обичам те, Марая.

— И аз те обичам — отговори тя, по-искрено от всякога.

— Какво ще правиш с Пол? — попита Дарил.

Въпреки наранените си чувства, въпреки душевния смут Марая се замисли как да отговори. Подбра внимателно думите си. Щеше да ѝ бъде приятно да ги произнесе. Така и трябваше. По този начин щеше да даде нов старт на живота си, да го изгради наново, удобно и сигурно с мъжа, когото обичаше истински. Представи си се на далечен плаж. Може би някъде на Карибите. Бял пясък е полепнал по загорелите ѝ крака, изопнати на шезлонга. До нея питие. Слънцето сгрява лицето ѝ. Гледа как Дарил плува в океана. Чифт обувки на „Маноло Бланик“ в пясъка отстрани. Волен живот.

Но ето че си представи Пол с онази блондинка. Двамата също лежат на плажа и се подиграват на глупавата Марая. На безмозъчната съпруга, която дори не е подозирала, че е омъжена за един от най-богатите и най-известните писатели на света. За човек с двайсет милиона долара. Това не бяха „просто пари“.

Това бе цял един свят.

И Марая го искаше. Нещо повече — искаше да се увери, че Пол няма да го има.

Затова бавно, ясно и уверено изрече:

— Ще ми трябва помощта ти да получа дял от парите, дела, който ми се полага. Нищо повече. Ще го направиш ли? — попита тя.

— Да, каквото и да ми коства. Заради нас двамата.

Непринудеността на Дарил беше причината Марая да се чувства в безопасност край него. У този мъж нямаше сиви зони — нещата бяха черно-бели. Прости. Или щеше да направи нещо, или нямаше да го направи.

— Ще го накарам да се върне в къщата. Ще поискаме десет милиона долара, в противен случай ще разкрием самоличността му пред пресата. Ако иска да запази тайната си, ще трябва да си плати.