Стив Кавана - Фантом

Отне му няколко минути да я напише. Остави я върху плота в кухнята, затисната с химикалката, и напусна къщата. Качи се в колата си, излезе на заден на шосето и потегли към яхтеното пристанище. Опияняваше го мисълта, че ще се махне от всичко. Щеше да бъде в открито море, в яхтата си, и така веднага щеше да се дистанцира емоционално и физически. Нещо ставаше с мозъка му във водата — сякаш се освобождаваше от обществените условности, които го ограничаваха на сушата. В океана имаше незначителен брой правила, а отговорностите бяха остров, който бе оставил зад гърба си. И въпреки това знаеше, че през следващите седмици и месеци ще усеща бремето на постъпката си. Марая не знаеше, че той има друг живот. Живот като писател. Самотен, изолиран, напълно откъснат от света. Тя не знаеше за парите. Не би могла да знае.

Такива бяха правилата. Не казвай на никого. Пази тайната и всичко ще е наред.

За да не умира никой повече.

Спря на паркинга до яхтеното пристанище и слезе от колата. Извади куфара си, остави го върху асфалта и измъкна разгъваемата дръжка, докато капакът на багажника се затваряше хидравлически. С едно щракване на дистанционното заключи колата. Портата на пристанището беше овързана с тежка верига с голям катинар. Пол имаше ключ, заключи след себе си, като намота веригата двойно за по-сигурно.

Намери яхтата си точно където я беше оставил, и се качи на палубата. Трябваше да отплава с нея. Самолетните билети оставяха следи. Успееше ли да ги избегне, толкова по-добре. Освен това Пол обичаше яхтата си. Обичаше и колата си, макар че сега щеше да се наложи да я остави. Винаги можеше да си купи друга, когато се установи някъде. Засега искаше само да се движи. Яхтата беше идеалното средство да изчезне.

Въпреки времето, което прекарваше на яхтата си през последните години, Пол не беше опитен мореплавател. Беше изкарал курс по оцеляване и курс по безопасност и поддръжка на яхти, но отдавна беше забравил какво са го учили и вече не помнеше дори какво е старборд.

Пол заключи, че най-вероятно изобщо не е нужно да знае тези неща — в крайна сметка това не беше ветроходно плаване. Яхтата беше моторна, а Пол имаше пари за гориво. Горе-долу това беше. И да зареди кухничката с основни продукти като хубаво сирене, багети, много печена шунка, бекон и консерви боб. Едно от най-трудните неща се оказа готвенето на малката печка. Умееше да готви пет-шест неща, но не и на печка с един котлон. Затова всичко бързо се свеждаше до най-основното. Той нямаше нищо против, стига да не забравеше да зареди стойката за вино.

Приключи с проверката на системите на яхтата. Правеше го по-скоро по навик, отколкото за да установи наистина доколко тя е годна за плаване. С течение на времето посъкрати проверките, защото започна да забравя какво търси и защо. Увери се, че навигацията и радиото му работят и че има достатъчно гориво. И това беше. Щом запали двигателя и той забоботи, както си му е редът, Пол потегли бавно. Маневрира между яхтите и скоро излезе от пристанището. Вълните още бяха високи и той се стараеше яхтата да е косо спрямо тях, за да може носът да ги пори и да се носи плавно над водната стена. В открито море беше виждал и по-големи вълни, но и тези бяха високи и плашещи. Един-два пъти се чу доста силен трясък. Сякаш яхтата се издигаше и се приземяваше върху нещо твърдо.

Беше опасно плаване и през по-голямата част от деня той се бори без храна, само с две бутилки вода. Не се осмеляваше нито за секунда да се отдели от щурвала. Късно следобед вълнението се успокои. Атмосферните условия не позволяваха да развие скорост и той установи, че въпреки цялото си старание не се е отдалечил много от брега. Приливите и отливите цял ден го бяха тласкали навътре и обратно.

Изключи мотора, слезе долу и изяде консерва боб, която си стопли на котлона, с малко хляб. Две чаши вино и едно безалкохолно му помогнаха да поседи няколко часа пред лаптопа. Плаването му помагаше да се съсредоточи — писането изискваше пълна концентрация. Повече не помисли нито за Марая, нито за крадеца.

Дистанция.

Умората в гърба и раменете не му пречеше да пише. Някои писатели си имаха навици, които улесняваха писането, но Пол се нуждаеше само от усамотение. Не го смущаваше лекото люлеене, плискането на океана в корпуса на яхтата или крясъците на морските птици горе. Стига да беше сам и единствената музика да са изреченията в главата му.

И обратът, разбира се. Има много различни видове обрат. Книгата щеше да бъде капан. Пол го знаеше. Трябваше само да го заложи. През последните сто страници в главата му съзряваше обратът. Подсъзнателно оставяше знаци — малки следи от капана, щръкнал сред зеленината.