Стив Кавана - Фантом

След десетата допечатка, когато тиражът стигнал 100 хиляди, директорът на издателството казал на редактора, че няма никакво значение дали авторът е задник — имали хит и искали втора книга от него.

Редакторът изпратил имейл на Джей О. Льобо.

Три месеца по-късно пристигнала втора книга с убийствен обрат.

Първоначалният тираж на втория роман на Льобо бил 250 хиляди. Тази книга се продавала още по-добре от първата. По същата причина.

Статия в „Ню Йоркър“ предположила, че истинският автор на романите на Джей О. Льобо е Кен Фолет. Господин Фолет, за съжаление, отрекъл, че псевдонимът е негов, но това било едва началото. През следващите десет години продължавали да пристигат романи, да се подписват договори, а авторът си оставал фантом. Продажбите растели и пресата бълвала конспиративни теории и детективски разследвания в опит да се докопа до неуловимия Льобо.

Сред писателите, заподозрени, че са Джей О. Льобо, били Стивън Кинг, Джон Гришам, Джоди Пико, Дж. К. Роулинг (накрая се оказало, че тя е Робърт Галбрейт) и дори Джеймс Патерсън.

Догадките продължавали. Книгите си излизали. По една на година. И всяка — добра като предишната и дори по-добра.

Златна мина за издателите.

После започнали съдебните дела — също белег за успех.

Половин дузина автори твърдели, че Джей О. Льобо е заимствал от техни книги, сюжети, идеи или герои. Делата не стигали доникъде. Издателството представяло имейли с час и дата, до един по-ранни от произведенията, в чието плагиатство обвинявали автора.

Едно от съдебните дела напреднало, подкрепяно от един вестник. От вестника прекрасно знаели, че делото е пълна измишльотина, но го поддържали, докато се стигне до първия ден в съдебната зала, защото всъщност искали да видят как Джей О. Льобо ще бъде призован да свидетелства. Не се случило, разбира се, адвокатите успели да издействат прекратяване на делото въз основа на показанията на редакторите в издателството и на имейлите.

След тази скъпоструваща грешка съдебните дела престанали.

Интересът към истинската самоличност на Джей О. Льобо обаче се засилва. Националната награда за литература на САЩ, наградите „Едгар“, „Антъни“, „Златна кама“, дори „Пулицър“ не успяха да подмамят Льобо да се покаже от скривалището си и да излезе на сцената, за да произнесе реч при удостояването му с тях.

Никога не се появи.

Но важно ли е да знаем този тайнствен и затворен писател? Не е ли достатъчно, че четем книгите му?

Да.

И не.

Разбирате ли, единственият човек от издателските среди, за когото знаем, че се е срещал с Джей О. Льобо, бил Боб Креншо — човек, който имал проблеми с алкохола и наркотиците, отчужден от своите близки и приятели. Тъжната история на Боб Креншо, починал, преди да види пълното разгръщане на своя най-голям житейски успех, сигурно послужила като здравословно предупреждение за тогава неопитния Льобо. Може би, докато редакторът рухвал пред очите му, той разбрал, че не бива да смесва личния си живот с живота си на писател.

Можем само да предполагаме, но най-вероятно смъртта на Боб Креншо е повлияла на Льобо.

Той е писал за нея в по-късен роман, озаглавен „Горящият човек“. Разбира се, фактите са променени, но смъртта на героя на романа има поразителни прилики със смъртта на неговия редактор.

Боб Креншо не е взел свръхдоза, но нюйоркската полиция подозира, че смъртта му е свързана със злополучна сделка за наркотици.

Боб Креншо изгорял жив, заключен в багажника на колата си.

Вероятно жестокият му край е тласнал Льобо към уединението. Може би никога няма да узнаем истинската история на този загадъчен анонимен писател, чиито произведения имат милиони почитатели по цял свят.

Шест и половина в неделя сутринта беше толкова подходящ момент Пол да напусне жена си, колкото и всеки друг. Премисли всичко многократно. Нямаше удачен момент. Просто трябваше да стисне зъби и да го направи.

Нямаше избор.

Останеше ли, щяха да умрат още хора. А Пол не искаше да убива никого. Вече не.

Все пак щеше да вземе револвера със себе си. Най-добре да му бъде подръка за всеки случай.

Стана от канапето, протегна се и отиде в кухнята, където намери лист и химикалка. Цяла вечер се пита дали да не се качи при нея, за да поговорят. Тя заслужаваше повече. Заслужаваше нещо по-добро. Пол се двоумеше какво да напише в бележката и дори дали изобщо да я пише.

Накрая прецени, че не може да замине, без да се сбогува. Щеше да ѝ остави бележка. И щеше да бъде откровен, поне до известна степен.