Стив Кавана - Фантом

Умна жена.

Той видя Пол да крачи към мазератито, вдигнал яката на палтото си, с чадър, който се огъваше и извиваше на вятъра. Дарил го изчака да излезе от паркинга и го последва. Спазваше дистанция, когато Пол зави към главната улица, прекоси града и подкара по крайбрежното шосе, което водеше към къщата. Дарил не можеше да спре пред нея, нямаше и къде да скрие колата си. Беше почти сигурен накъде се е запътил Пол, затова зави наляво към брега и паркира там. За късмет, беше престанало да вали.

Излезе от колата, вдъхна мириса на дъжда и океана, усети песъчливите пориви на вятъра по лицето си. Извади непромокаемо яке от багажника си. Облече го, измъкна черен кожен сак и го преметна през рамо. Вдигна качулката си и се отправи към брега. На открито вятърът беше безмилостен.

Въпреки студеното време той закрачи по брега. След половин час видя къщата на Марая. Мазератито на Пол беше паркирано отпред, но колата на Марая я нямаше. Най-напред забеляза това. После видя Пол през прозореца на спалнята към океана. Брегът беше пуст, затова Дарил приклекна зад хребета между тревата и пясъчните дюни. Бръкна в сака и извади бинокъла, с който понякога наблюдаваше птиците. Фокусира го върху къщата. Пол гледаше надолу към леглото, наведе се и оправи нещо, после се приближи към дрешника. Върна се с купчина сгънати джинси, наведе се и се скри от поглед за малко, после пак се изправи и излезе от стаята.

Дарил остави бинокъла и огледа къщата, търсейки признаци на движение. Страничната врата се отвори и Пол излезе, влачейки след себе си куфар. Багажникът на колата му се отвори автоматично още преди да я заобиколи. Натовари куфара, натисна някакво копче и багажникът бавно се затвори, а той се върна в къщата. След малко в кухнята светна. Пол се приближи до хладилника, извади някакви неща и ги сложи на плота. Взе нож и се залови за работа.

Дарил се беше хранил у Марая само веднъж. Беше му казала, че не обича да готви. Не умеела. Единственото, което можела да поднесе на масата, без да го прегори, били спагетите. Дарил я увери, че обича спагети. Тя пуфтя и руга в кухнята и двайсет минути по-късно му поднесе чиния спагети с доматен сос от консерва.

Дарил се усмихна, изяде ги и ѝ каза, че са много вкусни. Не бяха.

Сега измъкна мобилния си от джоба. Марая му звънеше. Вдигна.

— Здрасти, къде си? — попита тя дрезгаво и неравно. Личеше си, че отново е плакала.

— На брега. Пол си е вкъщи.

В този момент на Дарил не му се искаше да казва нищо повече. Тя страдаше и според него това я правеше избухлива.

— Какво прави? Нещо необичайно ли?

Дарил въздъхна. Нямаше друг избор, трябваше да ѝ каже. Нямаше лесен начин да съобщи новината. И го направи.

— Току-що си стегна куфара и го пъхна в колата. Май бележката ти на предното стъкло здравата го е стреснала. Вече няма никакво съмнение. Той е Джей О. Льобо. От плът и кръв.

— Идвам след двайсет минути. Благодаря ти — каза тя, но той не долови признателност.

Думите засядаха в гърлото ѝ — сълзи и болка накъсваха всяко изречение. Дарил чуваше колата ѝ. Чу я как ускори, как лети по пътя. Беше пуснала телефона на микрофон.

— Нали не си… го заговарял?

— Не, разбира се. Искаш ли да почакам край къщата, ако възникне проблем?

— Не. Няма да има проблем — увери го тя.

По тона ѝ Дарил усети, че не е сигурна.

— Не е нужно да се прибираш. Можем да се срещнем на нашето място. Ще донеса бира и бутилка червено вино и ще останем цяла нощ. Трябва да бъдем заедно — каза той.

Остави Марая да прецени предложението. Чакаше търпеливо. Когато най-сетне заговори, гласът ѝ прозвуча сред нов пристъп на плач.

— Не… всичко е наред. Благодаря ти. Много те обичам. Ще ти се обадя — каза тя и затвори.

Дарил изпъна крака, за да прогони спазмите от прасците си, и се изправи. Прибра бинокъла и мобилния и пое обратно към колата си. Стигна до пристанището и се качи на яхтата си. Не беше като тази на Пол, а по-малка и по-стара. Дарил я беше купил евтино и я беше ремонтирал, за да кара с нея учениците си от водолазния курс и да припечелва допълнително. Бурята не му позволяваше да напусне пристанището. Рискуваше живота си, ако излезеше при такова вълнение. Затова облече неопреновия костюм, взе заредена кислородна бутилка и се гмурна отстрани. Полицайката разпитваше в бара и това го бе разтревожило. Би могло да бъде или началото, или краят на разследването им. Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че полицайката просто събира най-обща информация за Пол и Марая. Може би щяха да поискат да говорят и с него, защото често обслужваше Марая, когато идваше в клуба. Пол не стъпваше в бара. Може би щяха да го разпитват за това, а може би не. В момента обаче Дарил искаше само да бъде надълбоко в студената тъмна вода. Там намираше идеалното усамотение. Там, долу, където живееха чудовищата.