Стив Кавана - Фантом

Достатъчно, за да започне на чисто. А ако Пол откажеше, Марая щеше да изиграе коза с Джей О. Льобо. Щеше да заплаши да го изобличи. Той нямаше да рискува това заради някакви нищожни десет хиляди. Кожата ѝ настръхна, като си помисли за предстоящия сблъсък. Беше развълнувана, но и уплашена. Това беше най-лесният начин да се измъкне от тук бързо. Въпреки това коремът ѝ се обърна при мисълта, че Пол е скрил от нея цялото си огромно богатство. Беше се отказала от всичко, за да бъде с него, и нямаше да ѝ е лесно отново да изгради живота си. Кутийката от кока-кола изскърца и Марая усети, че я е смачкала. Течността потече по пръстите ѝ и те станаха лепкави.

Страхуваше се. И беше гневна. Страхът и гневът ѝ се подхранваха взаимно.

Не беше честно. Ама никак.

Дъждът понамаля и тя погледна към града. После към морето. Знаеше със сигурност едно. Това място изобщо нямаше да ѝ липсва. Нямаше търпение да се махне от него. Ако успееше да убеди Дарил да напусне работа и да се премести.

Примигнаха фарове. Някой отключваше кола. Марая се извърна небрежно към единственото нещо, което се случваше край нея. Оказа се кола на петнайсетина метра пред нея, в пресечката. Видя руса жена, която се бореше с чадър.

До нея крачеше мъж.

Жената пъхна чадъра в колата. Носеше черни кожени ботуши и красиво палто. Жените в този град умееха да се обличат. Мъжът ѝ се стори смътно познат. Пусна чистачките. Веднъж.

И се оказа достатъчно.

Жената прегърна Пол, погали го по лицето. Дъхът на Марая секна. Толкова интимен жест бе възможен само след продължително познанство, доверие и нежност.

Жената се качи в колата и потегли.

Пол стигна до края на улицата, зави и се изгуби от погледа ѝ.

В този момент тя осъзна, че причината за честите му отсъствия не е само една. Ясно беше, че онази кола е чисто нова. Такъв джип струваше поне сто бона. Жената носеше скъпи дрехи. Красива. Блондинка.

Бученето в ушите идваше от сърцето ѝ. Марая усещаше как то пулсира в гърлото ѝ. За пръв път получаваше сърцебиене.

Включи на скорост и рязко излезе на платното, с което предизвика нечий клаксон отзад. Беше засякла друга кола. Вече виждаше в огледалото си как шофьорът прави неприлични знаци и ругае. Не ѝ пукаше. Натисна газта и стигна до края на улицата. От Пол нямаше и следа. Не можеше да е потеглил. Всъщност видя колата му празна, паркирана на местата, запазени за яхтеното пристанище.

Зави на кръстовището, подкара бързо и не вдигна крака си от газта, докато четири минути по-късно не стигна до паркинга на Маринър Пойнт. Беше назъбена и остра скала, вдадена в морето. Имаше отъпкана от много крака пътека до края на скалата, под която се виждаше кипяща бяла пяна. Колата на Марая беше единствената на паркинга. Бурята беше възпряла всички останали. Тя слезе от колата, без да обръща внимание на дъжда, който плющеше върху дрехите ѝ, мокреше косата и стъпалата ѝ, размазваше грима ѝ. Прехвърли крак през преградата, която не позволяваше на посетителите да стигнат до самия ръб. Направи пет крачки, почувства пръските от вълната, която в този момент се разби в скалата. Усети върху устните си соления вкус.

Наведе се, облегна длани върху коленете си и изкрещя.

Страхът изчезна.

Остана само гневът.

След четири лениви часа от смяната си на бара в кънтри клуба Дарил я видя.

От сутринта се чувстваше напрегнат. Не му допадаше посоката, в която Марая тласкаше нещата. Сутринта му съобщи, че отива да се срещне с адвокат. Някой, който практикувал извън града. Когато започнаха да се виждат, и през ум не му минаваше, че тя може да се разведе, но нещата се променяха. Хората също се променяха. Може би щеше да успее да я разубеди. Може би част от него не желаеше това. Положението беше деликатно. Това поне му беше ясно.

Барът, в който работеше, беше копие на сто други бара в сто различни кънтри клуба. С дъбова ламперия и бездарни маслени картини с играчи на голф. И още по-бездарни маслени пейзажи. А край бара бяха пръснати старинни стикове, еленски глави и изгубили блясъка си сребърни трофеи, заключени в стъклени витрини. Имаше кожени канапета и кресла с големи декоративни гвоздеи край масите от тъмно дърво. Скочът се продаваше добре — колкото по-стар, толкова по-добре. Съпругите обядваха заедно — капризничеха за храната и се оплакваха от съпрузите си. Те пък се наливаха заедно и роптаеха срещу жените си.

Единствените цветнокожи бяха от обслужващия персонал. Старомоден американски кошмар. Колкото и да бяха богати членовете на клуба, нито един не оставяше приличен бакшиш.