Стив Кавана - Фантом

Дарил подръпна предницата на елека си и раздигна няколко чаши от масите, натрупа ги високо в сгъвката на ръката си. Наведе се над една маса, обърна се, когато забеляза раздвижване на входа на бара, и мерна някаква жена да разговаря с Арън, заместник-управителя на бара.

Беше се натоварил с повече чаши, отколкото можеше да носи удобно, затова остави кулата и се зае да бърше масите, които беше разчистил току-що. И междувременно наблюдаваше. Жената беше облечена с дълга розова блуза. Твърде дълга за ниската ѝ фигура. Ситно накъдрената ѝ коса приличаше на каска, която би могла да свали и да остави на високото столче до себе си.

Жената му се стори позната. Може да я беше виждал тук, а може и другаде. Дълго не успя да се сети откъде я познава. Направи връзката едва когато видя бележника, който тя извади от чантата си, докато седеше на бара, защото само два типа хора си водеха бележки в такива бележници по време на разговор — журналистите и ченгетата.

Тази определено не беше журналистка.

Сю. Да, точно така се казваше. Сю. Работеше в шерифството на Порт Лоунли. И преди я беше виждал да излиза от сградата на главната улица и да се качва в колата си. Беше се облегнала на бара и внимателно слушаше Арън. Записваше си.

В клуба не бяха имали инциденти. Нито кражби. Нямаше повредено клубно имущество, в бара не бяха ставали сбивания. Сю беше тук, за да разпитва за Марая, Дарил беше сигурен. В даден момент Арън щеше да ѝ спомене и неговото име, после щеше да се обърне и да го посочи. Шефът му никога нищо не пропускаше, а няколко пъти го беше виждал да разговаря с Марая. И дори се беше пошегувал по този повод, но беше хаплива шега.

— Ние предлагаме определени услуги на членовете, Дарил. Не сме тук, за да ги обслужваме изцяло.

Дори не беше остроумно.

Дарил понесе чашите покрай бара, скрил лице зад тях, влезе в кухнята и ги остави на плота. Погледна си часовника. Имаше още осем часа преди края на смяната му. Чу как Том, управителят на бара, разговаря с шеф-готвача в кухнята във връзка с поръчка на лимони и лайм. Дарил се наведе, отвори съдомиялната, нареди вътре чашите и я пусна.

Телефонът му избръмча в джоба. Марая. Остави я да звъни.

Така му хрумна как да се измъкне. Влезе още по-навътре в кухнята и завари Том да седи до масата с готовите поръчки заедно с готвача и да сравнява записаните поръчки.

— Томи, току-що ми се обадиха по телефона. За някаква авария вкъщи. Нещо против да си взема свободен ден?

— За довечера имаме достатъчно хора. Върви да свършиш каквото трябва. Ще се видим в понеделник — отговори Том.

Дарил благодари на Том, свали папийонката, разкопча яката си и излезе през задния вход. За късмет, колата му не беше запушена от бус за доставки. Качи се в нея и подкара по задните улички, успя да избегне по-голямата част от главната, но накрая зави по нея и почти веднага отново се отклони, когато стигна до един паркинг. Вече валеше като из ведро. Дъждът трополеше по колата.

Дарил угаси двигателя, извади мобилния си и звънна на Марая.

— Здрасти, как… — поде той, но тя го прекъсна.

Говореше задъхано. Гласът ѝ трепереше, пресипнал от плач.

— Пол има любовница — съобщи му тя.

Каквото и да ѝ отговореше, щеше да прозвучи кухо и лицемерно. Дарил искаше да отиде при нея. Да я прегърне. Да я успокои и да я увери, че всичко ще е наред, че ще бъде до нея винаги.

Не получи този шанс. Можеше само да я слуша как хлипа. Помъчи се да ѝ поговори. Отначало тихо. После млъкна, тъй като тя или не можеше, или не искаше да го чуе. След известно време дишането ѝ се успокои, болезненият трепет в гласа ѝ изчезна.

— Искам да дойда при теб. Къде си? — попита Дарил.

Тя отново задиша накъсано.

— Не, не мога да се виждам с никого. Трябва ми малко време. Аз… трябва да асимилирам всичко това. Да го проумея. Нямам доверие на Пол. Вече не го познавам. Искам да… направиш… нещо за мен.

— Каквото пожелаеш — незабавно изстреля Дарил.

— Искам да го проследиш. Колата му е на паркинга до пристанището, но не е отплавал с яхтата си. Тук е, в Порт Лоунли. Проследи го. И ми кажи какво прави. Ще познае моята кола и ще разбере, че съм аз. Много е важно да го направиш. Моля те. Не издържам повече.

— Добре, добре, дишай дълбоко. Успокой се. Ще наблюдавам колата и ще го проследя. Ще видя какво прави. Само не върши глупости, нали? Аз… — Поколеба се, но само за секунда. — Нуждая се от теб, Марая.

Тя затвори. Дарил запали двигателя, отиде до паркинга на пристанището и откри мазератито на Пол. Паркира на петнайсетина метра от него и го загледа през мокрото от дъжда предно стъкло. Замисли се за Марая, за силата ѝ. Някои жени веднага биха стиснали мъжа си за гърлото, и напълно основателно. Марая обаче винаги запазваше хладнокръвие. Искаше да се въоръжи с каквото успее да събере за негодника и едва тогава да го погне.