Стив Кавана - Фантом

— Тогава как така са ме разкрили след толкова време? — попита Пол.

Джоузефин кръстоса крака, пусна фаса си в чашка от кафе и издуха струя дим, докато отговаряше:

— Не питай мен. Тук съм, защото сме предвидили този ден. Нося ти в чантата си парите за спешни случаи. Двайсет хиляди. Би трябвало да ти стигнат да започнеш другаде.

— Какъв смисъл има да бягам, след като не знам как са ме проследили? Някой си е развързал езика, Джоузефин. Някой от агенцията ти. Не знам кой, но трябва да излиза отнякъде.

— Невъзможно. Веригата се е скъсала другаде. Банката?

Главата на Пол забави въртенето си, както постепенно се забавя монета, която се върти на масата — започва да се клати, после се катурва и застава неподвижно. Дишането на Пол се нормализира, нервите му се поуспокоиха.

Възможно беше да е банката. Не биваше да прибързва със заключенията. Имаше само един начин да разберат със сигурност.

— Ще взема парите, които си донесла, и ще изчезна. Не го приемай лично, но няма да кажа на никого къде отивам. Някакви възражения?

— Нямам против. Ами Марая? — попита Джоузефин.

— Ако изчезна, нея нищо не я заплашва. Аз съм мишената.

Джоузефин въздъхна и го измери с поглед, от който той се почувства като десетгодишен хлапак.

— Не, Пол. Питах какво ще кажеш на Марая, по дяволите. Женен си за нея, забрави ли?

Сватбата им беше скромна. Подписаха в съда. С един гост. Марая имаше приятелка, която им стана едновременно шаферка и свидетел. Май оттогава не я беше виждала. След това вечеряха в скъп ресторант. Без речи, без конфети, без суетня. Точно според желанието му. Пол чувстваше Марая близка. По-близка от всяко друго човешко същество. Но въпреки това помежду им имаше дистанция. Създадена и поддържана от него. Обичаше съпругата си, колкото изобщо бе способен да обича някого.

— Налага се да замина. Не мога да я взема със себе си. Много лесно ще ни проследят. Тя има достъп до общата ни сметка — вътре има близо двайсет хиляди. Има и къщата. Когато се оправя, ще намеря начин да ѝ изпратя още пари. Къщата струва към четиристотин хиляди, така че ще изплатя ипотеката и ще ѝ изпратя още сто хиляди. Това би трябвало да стигне на всеки.

— Но няма да има теб — изтъкна Джоузефин.

— Всъщност тя никога не ме е имала. Не съм сигурен, че някой изобщо би могъл да ме има. На нея поне няма да ѝ се налага да се озърта през рамо до края на живота си. Обичам я и не бих понесъл да ѝ се случи нещо. Тя не бива да се замесва в това. Твърде опасно е — каза Пол.

— Разбирам, но е много жестоко. Трябва да ѝ кажеш.

Той се нахвърли върху Джоузефин и гласът му прозвуча напрегнато:

— Какво да ѝ кажа? Че не познава мъжа, за когото се е омъжила? И между другото, сбогом завинаги… Това ли? Не мога…

— Тя заслужава да получи обяснение.

— Дал съм ѝ всичко възможно. Не мога да ѝ кажа. Никой не бива да знае.

Джоузефин въздъхна.

— Кога ще изчезнеш?

— Утре. Трябва ми време да оправя някои неща, преди да замина. Ще ти се обадя отново преди това. Провери целия си офис. Знам, че не искаш, но го направи заради мен.

Джоузефин вдигна отбранително ръце и каза:

— Ще проверя, но никой не се е добрал до теб през мен, сигурна съм. Няма начин.

Той трябваше да се прибере у дома. Да планира. Да си събере багажа. Утре щеше да напусне този свой живот и всичко в него. Внушаваше си, че след време Марая ще е добре. Щеше да ѝ остави бележка, в която да обясни, че се е наложило да замине. Че без него ще бъде в безопасност. А вероятно и по-щастлива. През последните месеци беше усетил, че тя се отчуждава от него. Помежду им се настани студена невидима мъгла. Може би се дължеше на него, на честите му отсъствия — те не засилваха любовта ѝ към него, а тъкмо обратното. Може би и двамата не бяха за този брак.

Когато се запозна с Марая, беше сигурен, че тя е жената, за която е мечтал. Единствената. Имаше и други преди нея, които беше удостоил със същата пророческа титла. И те наистина се бяха оказали фалшиви пророчици с едно изключение, само че нея вече я нямаше. Част от Пол също си беше отишла с нея. Не допускаше, че отново ще обикне някого, докато не се запозна с Марая. Разбра го още тогава, чувстваше го и сега. Може и да се беше променил. А тя със сигурност беше различна. Преместването в Порт Лоунли предизвика сътресение. Марая харесваше къщата и брега, но мразеше града. Не ѝ допадна като на Пол. Не виждаше колко интересни са хората. Забелязваше само, че няма молове и нощни клубове, че всичко затваря в десет и половина, включително баровете, и че не може да се разхожда по улицата, без някой да я помисли за аутсайдер.