Стив Кавана - Фантом

— Не се храниш, скъпи — отбеляза тя.

— Добре съм, Джоузефин. Всъщност никак не съм добре, но изобщо не е свързано с теглото ми.

— Ама че кошмарна бъркотия!

Джоузефин мина покрай него и стовари бяла пазарска торба върху канапето, последвана от дамската ѝ чанта и сивото ѝ кашмирено палто. Както обикновено, беше облечена за всякакви случаи. Черна пола, черни кожени ботуши, тъмна блуза.

Да пазиш тайна беше равносилно на това да мъкнеш бреме. Пол беше споделил своята с един-единствен човек — Джоузефин. Тя не знаеше цялата история, но знаеше достатъчно. Налагаше се, беше неговата литературна агентка. Олекна му малко, след като сподели тайната си с поне един човек.

— Благодаря ти, че дойде. Аз… няма с кой друг да поговоря.

Джоузефин махна с ръка и зацъка с език. Той едва я чу сред подрънкването на златните гривни на китката ѝ.

— Скъпи, ти си най-важният ми клиент. А това е адска каша. Разбира се, че ще бъда до теб.

Джоузефин беше отраснала в заможно семейство в Ъпър Уест Енд на Манхатън, което личеше дори в говора ѝ — идеалната височина на гласа с нотка на сарказъм. Когато говореше, ръцете ѝ вършеха толкова работа, колкото и устата. Дългите розови нокти проблясваха и пронизваха въздуха почти на всяка сричка.

Докато я слушаше, Пол разтриваше слепоочията си с палеца и показалеца си. Имаше този навик. Черепът му служеше като топка против стрес.

— Просто ми разкажи какво се случи — подкани го Джоузефин.

Той ѝ разказа за проникването с взлом в дома му. За нападението над Марая. За строшеното чекмедже — за евентуалната липса на важни документи, в най-лошия случай на банково извлечение. А после и за бележката, която беше намерил на стъклото на колата.

— Мамка му, абсолютно си прав. Някой те е разкрил. Какво знае Марая?

— Нищо.

— Съвсем нищо? Изобщо ли не си ѝ казал?

Той поклати глава.

— Боже, бракът си е твой, но допусках, че си ѝ казал, след като се оженихте и се преместихте тук — отбеляза Джоузефин и изви вежди.

Тя извади от чантата си пакет цигари, запали си и предложи на Пол.

Той се стараеше да не пуши в офиса си. Понякога палеше в кабинета си у дома, но се стараеше да ги намали, а знаеше, че започне ли да пуши тук, няма спиране. Само след седмица апартаментът щеше да замирише като джаз клуб от трийсетте. Въпреки това не възпря Джоузефин и взе предложената от нея цигара. Трябваше да се успокои. Запали със същата позлатена запалка, а Джоузефин се настани на канапето в очакване на отговор. Пол дръпна от цигарата и заговори, крачейки:

— Не й казах, защото я обичам. Отначало не можех да ѝ се доверя, не я познавах добре. Когато се сближихме, го обмислях, но вече беше твърде късно. А и прекалено опасно. Ами ако неволно се изпусне? Или още по-лошо — ако го направи нарочно?

— Какво си ѝ обяснил, че работиш?

— Казах ѝ, че съм маркетингов консултант. Основателен повод да изчезвам от къщи, за да пиша. Обяснявам, че съм на срещи с клиенти. А после мога да изляза с яхтата или да дойда тук.

— Тя не знае ли за това място?

— Не. И искам така да си остане. Марая разполага с всичко необходимо. Погрижил съм се. Ако ѝ кажа, ще иска да похарчи част от парите. Сигурен съм. А така ще привлечем внимание. Все едно да окачим табела пред къщата. Марая обича да харчи. За нея е важно. Харесва ѝ да се чувства финансово сигурна. Свързано е с миналото ѝ, струва ми се. Отраснала е в бедност.

Умълчаха се. Чуваха се само свистящото издишване на дима от цигарите им и потракването на обувките на Пол по дървения под.

— Интересуват ме две неща. Как изобщо е излязло на бял свят? И второ, какво да предприема, по дяволите? — каза Пол и прикова Джоузефин с поглед.

— Искрено се надявам, че това не беше обвинение — каза тя. Беше му минало през ум. — Не ми ли вярваш? След всичко, което сме преживели?

Джоузефин нищо не беше преживяла. За разлика от Пол.

Тя не беше отговорна за отнетите животи. Нямаше представа какво е. Беше скрил някои неща и от нея. По очевидни причини.

— Имаш ли някакви нови служители? Нови компютърни системи? Кибератаки? — попита Пол.

Джоузефин беше не само литературна агентка на Пол, но и негов буфер. Парите от „Льобо Ентърпрайзис“ прибираше Пол — в брой, лично — и ги прекарваше през клиентската си сметка в „Шнайдър и съдружници“. Дори само заради данъчните облаги петнайсетпроцентовият дял на Джоузефин си струваше.

— Не, нищо такова. Цялата информация е на лаптопа ми. Никой, освен мен не знае паролата. Това е най-защитеното ми работно пространство. Работата ми с другите клиенти минава през компютъра в офиса. Този лаптоп е само за нашите дела. В частна мрежа е и е единственото устройство в нея. Напълно защитен е.