Стив Кавана - Фантом

Марая кимна. Разбра какво ѝ казва Дейвид — истинско чудо би било да получи солидно обезщетение при развода. Усети как сълзите отново рукват по лицето ѝ.

После Изикиъл подметна нещо в опит да я разведри. И други мъже се бяха опитвали да я разсмеят, когато е разстроена. Обикновено това имаше успокоителен ефект. Шегата на Изикиъл обаче си остана в сферата на черния хумор.

— Погледнете от хубавата страна — може пък съпругът ви да получи инфаркт и всичко да стане ваше. Копелето го заслужава.

Краката на Марая престанаха да треперят. Подът си сложи спирачки. Острите нокти на емоцията, които я бяха стиснали, изчезнаха яко дим. Марая благодари на адвоката, стана и си тръгна. Всичко се промени за секундите между затварянето на вратата на кантората и влизането ѝ в колата. Знаеше с какви варианти разполага. Колкото и да бяха ограничени.

Очакваше я дълго пътуване обратно до Порт Лоунли. Имаше много време за размисъл. Не пусна радиото. Шофира в тишина. Чуваше само лекото бучене на гумите по асфалта.

Остави мислите си да блуждаят заедно с чувствата ѝ. Да се колебаят между двата полюса.

Две години по-рано в Сентръл Парк, в една студена неделна сутрин през февруари с Пол. Спаха до късно в нейния апартамент. Старите радиатори не топлеха добре, а и на двамата не им се ставаше да включат електрическата печка. Вместо това правиха секс и за дълго се отдадоха един на друг. Безмълвно. Просто бяха заедно. Никога не се беше чувствала толкова близка с друг мъж. Облякоха се, ядоха палачинки в „Блумс Дели“ на Лексингтън Авеню и после взеха такси до Сентръл Парк. Седнаха на една пейка и загледаха кънкьорите върху леда на езерото, сплели пръсти в ръкавици. През целия ден размениха само няколко думи. Нямаше нужда да говорят.

— Това е най-прекрасният ми ден от много време насам. Извинявай, че понякога се отнасям. В миналото ми има неща, за които не искам да говоря, но се случва да ме завладеят. Извинявай. Обичам те — каза Пол. А погледът му потвърди истинността на думите му.

Цялото същество на Марая преливаше от любов. Беше избавила този мъж от болката му, беше му дарила живот. И сега той щеше да бъде неин завинаги. Беше добър човек. Остана си мълчалив, но вече не се криеше от живота, нито от нея.

Само че не беше вярно. Нищо подобно.

Откакто се преместиха от Ню Йорк в къщата в Порт Лоунли, за да създадат семейство, Марая беше сама. Дори когато Пол беше с нея, мислите му блуждаеха някъде. Обзе я усещане за провал. За нейния провал. Защо не съумяваше да го накара да се отвори? Защо той все заминаваше някъде? И защо прекарваше толкова много време, заключен в кабинета си? Въпросите вече бяха получили прост отговор. Пол имаше таен живот. Миналото му не криеше никаква трагедия — това беше само параван, за да възпира въпросите на Марая.

Той я беше лъгал още от самото начало.

Поне не се беше провалила като съпруга. Отчуждението му не се дължеше на неин недостатък или пропуск. Той просто беше друг човек.

Болката оставаше обаче. Болката, която я беше тласнала към Дарил.

— Себично копеле — процеди тя.

В колата. На себе си. Имаше нужда да го чуе.

Баща ѝ беше пияница и наркоман. Смучеше пари от майка ѝ, за да се друса, всяка седмица прибираше чека със заплатата ѝ. След това отиваше да купи продукти, донасяше ги вкъщи и останалите пари профукваше за евтин алкохол и хероин. Марая не знаеше със сигурност, но допускаше, че баща ѝ чувства съвестта си чиста, ако знае, че съпругата и дъщеря му не гладуват, освен това на улицата намираше достатъчно пари за наема. Майката на Марая не питаше откъде са. През последната година обаче той престана да купува провизии. Харчеше цялата ѝ заплата. Не им оставяше нищо за храна или за наема. И малкото им вещи започнаха да изчезват. Велосипедът на Марая, сешоарът на майка ѝ. Той продаде всичко. Започна и да ги бие. В къщата им открай време имаше насилие, дори в най-спокойните моменти. Накрая Марая се хранеше при съседите и в кухните на Армията на спасението. Гладуваха, затова майка ѝ започна да краде от магазина.

В нощта на инцидента тя беше откраднала салам и една франзела. Седеше в кухнята, олюляваше се напред-назад и плачеше от срам, а Марая се беше проснала в краката ѝ и ръфаше хляба и салама, вперила поглед в тиксото, с което бяха залепени обувките на майка ѝ. Беше петък вечерта. И майка ѝ беше скрила чека със заплатата си. Баща ѝ се появи в апартамента, надрусан с нещо и вонящ на химикали. Беше лято, климатикът беше развален. Майка ѝ го беше свалила от прозореца и го беше оставила на пода. По-добре беше и двата прозореца да стоят отворени, че да става течение.