Стив Кавана - Фантом

— Кой би поискал да живее в къща, която прилича на фабрика? — изсумтя Джоузефин.

Скоро се отклони от шосето по улица с високи колониални къщи. В края на улицата една стара и красива къща се издигаше встрани от останалите. В градината ѝ растеше огромен дъб. Джоузефин паркира на алеята и излезе от колата.

Пол извади сака си от багажника и видя, че Джоузефин е застанала пред къщата и ѝ се любува. Беше класическа постройка — с дървена облицовка, боядисана в искрящобяло. Три тухлени стъпала водеха към веранда, а от двете ѝ страни имаше еркерни прозорци. В единия край на моравата отпред имаше бяла дъсчена ограда.

Къща мечта.

— Превъзходна е, нали, скъпи? — попита Джоузефин.

Пол кимна и се усмихна. Старата къща беше издържала изпитанието на времето.

Изглеждаше добре поддържана и както беше огряна от слънцето, му се стори като място, където всеки би могъл да бъде щастлив.

Последва Джоузефин към входната врата. Тя отключи със собствен ключ и той влезе след нея.

Двуетажен вестибюл. Масивно извито стълбище отдясно с излъскани перила от секвоя. Отляво висеше стара маслена картина — жена, сграбчена от огромен черен лебед.

— Красиво е, нали? Леда и лебедът. Нали си сещаш, по Йейтс? — попита Джоузефин.

Пол кимна, не се сещаше. На маса под картината имаше свежи цветя, които прикриваха лекия мирис на мухъл.

Точно отсреща френска врата водеше към кухнята, а сигурно и към задна градина с басейн. Отдясно, точно преди стълбището, през ниша се влизаше в просторна дневна. Пол отново насочи вниманието си към Джоузефин. Тя стоеше пред картината с гръб към него. Вдишваше през носа и бавно издишваше през устата. Сякаш отпиваше едновременно от въздуха и от картината.

Пол погледна през рамо и установи, че входната врата е затворена. Въздъхна. Беше изгубил всичко хубаво в живота си. А сега беше време да приключи с тази история веднъж завинаги.

Пусна сака си, пристъпи зад гърба на Джоузефин и я стисна за гърлото. Пръстите на дясната му ръка обхванаха тънката ѝ шия. Устата ѝ се отвори, ахна.

— Какво правиш? — попита тя паникьосано.

— Къде е той? Ти си казала на Дарил къде се крия. Знам го. Дълго мислих, само ти може да си била. Е, къде е той? Къде е новият ти клиент? Къде е Льобо?

От дневната се обади глас. Едновременно познат и странен.

— Доведи я тук, Пол. Не я наранявай. Би било грубо.

Пол рязко се извърна, но се постара Джоузефин да остане пред тялото му. Стискаше я за гърлото с едната си ръка, държеше я близо до себе си. Пристъпи напред. Джоузефин му служеше като жив щит.

След като мина през нишата, Пол се озова в огромна дневна без вътрешни прегради. Край махагонова ниска масичка имаше зелени кожени канапета, които оформяха широк квадрат около нея. На едно от тях с лице към входа на дневната седеше мъж с бледосин костюм и бяла риза, разкопчана на яката. Със силен тен. Главата му сигурно беше избръсната с електрическа машинка, и то едва преди няколко дни, защото имаше само тъмен мъх, нищо повече. Беше Дарил. Но и не беше. Дарил беше просто една от неговите самоличности. Вече я беше сменил. Сега на канапето седеше Льобо. Позата му, кожата, очите, всичко беше различно.

— Защо не седнеш, Пол? Преди да изръсиш някоя глупост — покани го Льобо и го покани с жест към канапето от другата страна на ниската масичка.

Пол забеляза пистолет до Льобо. Дясната му ръка се протегна към дръжката и показалецът му обхвана спусъка — готов беше да вдигне оръжието и да стреля.

— И тук ми е добре — отговори Пол.

— На твое място не бих наранил Джоузефин — каза Льобо. — Много е услужлива. Без нея нямаше да те намеря. Пусни я и няма да стрелям. Радвам се, че дойде. Имам нещо за теб.

Очите му се стрелнаха към нещо върху масичката. Пол също погледна натам. Беше подвързан ръкопис и до него лаптоп.

— За много неща трябва да ти благодаря, Пол. Първо, че ми запази парите. Второ, за най-новия ми роман. Мисля, че е най-хубавото ми произведение. Иска ми се да го прочетеш.

— Майната ти на теб и на книгата ти! — изруга Пол.

— Пусни ме — помоли Джоузефин.

— Млъквай — сряза я Пол.

Не можеше да откъсне поглед от Льобо. У него имаше нещо диво, което въздействаше на Пол едновременно магнетично и ужасяващо. Все едно в стаята имаше тигър — големите му очи преценяваха кога и как да нападне. Човекът на канапето беше истински хищник.

Пол чу как нещо прещрака. Някъде в къщата. Отзад. Някакво резе.

Льобо също го чу. Очите му се стрелнаха, устните се разтеглиха, оголиха зъбите и после той се задейства с шеметна скорост.