Стив Кавана - Фантом

Стисна зъби заради острата болка в коленете, която усещаше при всяка тиха стъпка, и тръгна из къщата. Кухнята и дневната бяха празни.

Изкачи няколко стъпала от стълбата и видя част от коридора. В банята светеше.

Стъпки над него.

Доул спря. Притаи дъх.

Чу скърцане на панти. Характерен звук. Някой отваряше стар прозорец. Доул се прокрадна в коридора. Вече чуваше колите по магистралата, но шумът им долиташе отгоре. После чу още един звук точно над главата си. На покрива имаше някой.

Доул предпазливо се заизкачва по стълбите към мансардата. Извади оръжието си, когато погледът му се изравни с площадката. Надникна през перилата и видя малък кабинет. Върху бюрото светеше лампа. До лампата - изцяло отворен прозорец. Доул присви очи.

Вече се движеше бързо. Не го интересуваше дали вдига шум. Влетя в кабинета с насочен пистолет. Беше празен. До едната стена имаше малко легло. Втурна се към отворения прозорец и надникна навън. Пистолетът следваше погледа му.

На покрива нямаше никой. На улицата долу също. Беше изпуснал Дарил. Доул прибра пистолета си в кобура. Стъпи на перваза на прозореца и се хвана за рамката е две ръце. Канеше се да излезе на покрива, за да провери дали няма оттам да се открие по-хубава гледка към улицата и към целия покрив. Дарил или отдавна се беше изпарил, или щеше да се опита да се прехвърли на съседния покрив.

Доул усети присъствие зад гърба си и в следващия миг чу:

— Имам пистолет. Не мърдай. Ти си нарушител.

Замръзна на мястото си, не се обърна, но глокът на хълбока му го призоваваше.

— Слез от прозореца. Вдигни ръце да ги виждам и не мърдай — нареди гласът.

Доул върна стъпалото си на пода и бавно пусна рамката. Вдигна празните си ръце и каза:

— Аз съм полицай, не стреляй.

— Обърни се бавно с вдигнати ръце — нареди гласът.

Доул се подчини, като се стараеше да не смъква ръце дори сантиметър. Видя мъж, приклекнал зад леглото в ъгъла. В ръката му имаше пистолет със заглушител, насочен право към него. Отначало не го позна.

Беше плешив мъж със силен слънчев загар. С прошарена козя брадичка. После, когато се вгледа по-добре, забеляза познатото очертание на челюстта, но всъщност най-издайнически бяха очите. Доул никога нямаше да забрави тези зловещи очи.

— Здрасти, Дарил — каза Доул. — Или да те наричам Льобо?

— По-умен си, отколкото мислех. На колене!

Тежестта на осъзнаването се стовари върху Доул като наковалня, падаща от небето. Това беше. Последните му мигове. Не се уплаши. Искаше да се противопостави, това беше сигурно, но знаеше, че е възможен един-единствен резултат.

— Преди да падна на колене, ми кажи едно — ти строши пощенската кутия, нали? За да може пощальонът да намери тялото на Марая.

— Щях да използвам колата, за да я съборя. Но се притеснявах да не остане следа от бояда по стълба, пък и щеше да се наложи да сменя гумите. Ни така, ни иначе. А сега на колене — заповяда Дарил.

— Убил си Марая тази вечер, нали? — каза Доул.

— На колене.

Доул се усмихна. Не беше най-добрият шофьор, нито най-умният в управлението, не можеше да тича, едва не си строши коляното, докато прескачаше оградата, и сигурно трябваше по-рано да навърже всичко това. Не му оставаше друго, освен да стреля.

Често тренираше. Вадеше оръжието и стреляше. Уцелваше мишената. Личният му рекорд беше пет изстрела за по-малко от три секунди.

Доул издиша и светкавично посегна към пистолета си.

Още не го беше извадил от кобура, когато усети първия куршум.

Вторият изобщо не усети.

Дарил хвана заглушителя в едната си ръка, а с другата отвъртя пистолета.

Погледна надолу към тялото на Доул.

Мръсна работа. Прибра пистолета в джоба на панталона си, заглушителя — в другия, заобиколи трупа и го хвана за краката. Извлече Доул от кабинета, търкулна го по едното и по другото крило на стълбите, чак до долния коридор. Последва го, прескочи безжизнената му ръка и отключи вратата на мазето. Докато мъкнеше Доул към нея, забеляза кървавата следа на пода. Лесно щеше да я почисти. Подът беше от полирано дърво. Навсякъде в къщата имаше такъв дървен под. Дори по стълбите и площадките. Трябваше само да смени килима в кабинета.

Докато тялото на Доул падаше по стръмните и опасни стъпала към мазето, Дарил чу как някаква кост изхрущя и се счупи.

Нямаше значение. Отново хвана ботушите на Доул и го завлачи зад стълбите, към участъка с мека пръст. Два и половина на три метра. На задната стена беше облегната лопата. Дарил запретна ръкави. Пръстта се копаеше лесно и скоро се натрупа купчина. Той остави пистолета на мястото му в кобура на Доул, но взе ключовете за колата, мобилния и портфейла му. Повдигна торса му, завъртя се и го метна в изкопа. След няколко минути щеше да намери колата му и да я премести в някой от не толкова хубавите квартали на Лос Анджелис. Щеше да остави ключовете, телефона и портфейла в колата. Всичко щеше да изчезне за броени минути.