Стив Кавана - Фантом

И тогава го видя отново. Ярък образ. Отвън нямаше шум, който да разсейва Дарил, който да го накара да излезе от кухнята. Единственият човек в онази стая в мига на нападението над нея беше Дарил. Огромна болка я повали на колене. Тя изохка. Опипом затърси чантата си на пода до роклята. Извади телефона си, набра номера на Доул и после спря.

Дарил беше пред вратата, питаше я дали иска вино. Да, отговори му, червено. Едва потисна писъка, който напираше да изригне от гърлото ѝ.

Поклати глава. Обзе я паника. Замисли се за Пол онзи ден. Канеше се да застреля Дарил. Не нея. Още от самото начало е бил Дарил. Тя беше объркала всичко. Беше допуснала чудовище в живота си.

А какво ѝ беше извикал Пол? „Обиди се малко ти…“

Повтори фразата многократно.

Обиди се малко ти. Обиди се малко ти…

Целият въздух изхвърча от дробовете ѝ. Протегна едната си ръка, за да намери опора, и едва не изпусна телефона.

Не беше това.

Беше: „Обади се майка ти“.

Набра номера на телефонния секретар. На телефонния секретар на майка си в Порт Лоунли. Беше един от първите модели, който предлагаше достъп до съобщения от разстояние. Марая набра кода. Започна да слуша.

Имаше едно съобщение.

Пет минути по-късно Марая затвори. Взе хавлията от радиатора отстрани, запуши си устата, разрида се и се запоклаща напред-назад, докато тялото ѝ се гърчеше от сълзи и от срам.

След малко остави хавлията. Вода опръска тила ѝ. Тя се обърна и спря кранчето на ваната. После източи малко вода, за да не наводни банята.

Вторачи се във вратата.

Марая съзнаваше, че от другата страна на вратата стои убиец. Нямаше изход. Той я наблюдаваше внимателно тази вечер, когато се прибраха в стаята. Изведнъж Марая ужасно се уплаши и забеляза, че тялото ѝ трепери неконтролируемо.

Набра номера на Доул. Никой не вдигна. Остави задавено съобщение, после прибра телефона обратно в чантата си. Толкова силно трепереше, че не бе в състояние дори да говори.

Вина. Болка. Страх.

Беше предала Пол.

Знаеше, че може да направи едно-единствено нещо. Да проясни мислите си. До гуша ѝ беше дошло от тази бъркотия. Пол беше имал глупостта да вземе парите. И да скрие това от жена си. Но тя си каза, че никой не е по-глупав от самата нея. Не само се беше влюбила в убиец, а го беше приела отново в леглото си, след като я беше нападнал. Усети в стомаха си как ѝ се гади.

Какво направих?

Нямаше изход. Нямаше изход. Нямаше изход.

Беше ѝ писнало от мъжете. От баща ѝ, съпруга ѝ, любовника ѝ.

Всички я бяха наранили, бяха я използвали и я бяха оставили да умре.

Не искаше повече болка. Не искаше повече страх. Нито вина. Нито срам.

Не желаеше този живот.

Дарил отвори вратата на банята. Не видя Марая да стои права, явно лежеше във ваната. Светлината беше приглушена. От сцената лъхаше покой. Замисли се как ще я опише в книгата, после пристъпи вътре.

— Искаш ли чаша…

Думите замряха в гърлото му, когато погледна към ваната.

Водата беше тъмночервена. Като че ли някой беше изпуснал бурканче червено мастило в нея. Тялото на Марая лежеше отпуснато във водата, мъртвите ѝ очи бяха изцъклени срещу затъмнените крушки на тавана. Едната ѝ китка беше подпряна на ръба на ваната и пръстите ѝ още бяха извити около пластмасовата самобръсначка, която той беше изхвърлил в кошчето сутринта.

Забеляза дълбоката зейнала рана на китката ѝ, от която се стичаше кръв. Наведе се и видя, че Марая е прерязала и другата си китка, която беше във водата.

Ваната беше почервеняла от нейната кръв. Кръв по бръснача. Бръсначът в ръката ѝ. Рани по китките ѝ. Знаеше, че ако може, не бива да променя нищо в сцената. Вършеше му идеална работа за неговите цели.

Извади козметичен тампон от пакета до мивката, уви го около пръста си и докосна китката ѝ. Няколко пъти премести пръста си — търсеше пулс.

Не намери.

Марая се ужасяваше от възпоменателната церемония. Страхуваше се от Пол, от онова, което би могъл да направи. Дарил също беше напрегнат. Опасяваше се, да не би срещата ѝ с Пол да разбуди някой спомен, потопен от мозъка ѝ под болката и кръвта. Но не беше очаквал това. Взе чантата ѝ, извади телефона и го провери.

Нямаше скорошни обаждания. Всъщност не беше записано нито едно обаждане — може би Марая беше изтрила всичко. Той не знаеше. Възможно бе телефонът ѝ просто да не съхранява историята на обажданията. Написа имейл до шериф Доул — предсмъртно послание, после избърса телефона и го пусна на пода. Обърна се и излезе от банята с тампона в ръка.