Стив Кавана - Фантом

— Хайде да направим почивка — предложи Доул.

Купър се облегна назад и си пое дъх. Доул и Блох изключиха камерата, излязоха от стаята и затвориха вратата зад гърба си.

Доул се облегна на стената и заби поглед към тавана.

— Не ми казвай, че вярваш на тази щуротия — обади се Блох.

— Пощенската кутия — напомни ѝ Доул.

— Какво за проклетата пощенска кутия? — попита тя.

Доул се оттласна от стената и тръгна по коридора.

— Къде отиваш? — извика след него тя.

— Ще се видя с Марая. Искам да поговоря с нея. И бездруго обещах да ѝ звънна след разпита на Пол. Може би вместо това просто ще се отбия в хотела ѝ. Ти продължавай с него. Повече те бива в това от мен.

Дарил се изненада колко добре понесе Марая днешните събития. Наистина беше различен човек. Силна. Без задръжки.

Много повече като самия него.

Сега му беше още по-забавно с нея, отколкото преди. Преди тя беше само пешка на шахматната дъска. Сега беше царица.

Качиха се с асансьора на десетия етаж. В хотела течеше голям ремонт. Сутринта, след като излязоха от стаята си, Дарил и Марая видяха как хора от персонала внимателно свалят картини от стените в коридора, увиват ги с муселин и ги подават на пиколото, което ги подрежда в количка за багаж.

Вечерта, когато асансьорът отвори врати, Дарил усети мириса на прясна боя. През деня бяха пребоядисали коридора на този етаж. В приятно тъмнозелено. Марая също усети мириса на боя и още стискаше носа си с пръсти.

Стигнаха до вратата и Марая извади електронната карта. Спря. Дълго души въздуха. Тук, в края на коридора, боята миришеше още по-силно. Тя стрелна Дарил с очи и на него не му хареса погледът ѝ. Имаше нещо неизречено. Марая прокара картата, влезе в стаята и каза:

— Ще си взема вана.

Стаята приличаше по-скоро на апартамент. С просторна баня, в която имаше двойна мивка, голяма вана и душкабина. Бюро, канапе и телевизор в отделно помещение до спалнята. Плъзгаща се стъклена врата извеждаше на балкон с масичка и два стола, откъдето се виждаше надписът „Холивуд“, ако нямаше мъгла.

Марая влезе направо в банята, пусна чантата си на плочките и завъртя кранчето. Дарил приседна на леглото и я загледа как се съблича, докато ваната се пълни. После той стана, отиде до бюрото, отвори лаптопа си и въведе паролата за интернета. В стаята нямаше други шумове освен шуртенето на водата, която пълнеше ваната — не работеше телевизор, не се чуваше музика.

Дарил помнеше как миришеше кухнята в къщата в Порт Лоунли през онзи последен ден. Марая беше отворила кутия с боя и беше мацнала малко по стените за по-голяма убедителност. Миризмата беше същата като в коридора. Обонянието може да предизвиква спомени точно както и всяко друго сетиво, може би още по-силно от слуха или зрението.

Погледът ѝ в коридора. Сетивната памет беше много силна. За някого можеше да е уханието на познат парфюм, за друг мирисът на конкретна марка цигари или цвете — това беше предостатъчно да потопи съзнанието си в спомени и носталгия.

Тя знаеше.

Той провери имейла си на лаптопа. Покупката на имота в Медина беше осъществена. Ключовете го чакаха в кантората на неговия агент по недвижими имоти.

Точно навреме. Марая се оказа полезна, но вече не беше разумно и безопасно да я остави жива.

Дарил се изправи и провери малкия си сак. Беше си приготвил всичко освен чиста риза — тя още висеше в гардероба. Взе ризата, сгъна я и я пъхна в сака. Беше готов да потегли.

Чу, че ваната продължава да се пълни. Марая беше затворила вратата, без той да усети, и звукът вече долиташе приглушено. Тя открай време обичаше да си взема дълги горещи вани. Нерядко, преди да си тръгне от тези тайни любовни срещи, той ѝ пълнеше ваната и я гледаше как се пъхва вътре. Знаеше, че когато ваната се напълни и тя се излегне във водата, ще разполага най-малко с половин час, преди температурата да падне толкова, че Марая да излезе.

Провикна се към нея през вратата:

— Чака те чаша вино, когато излезеш от ваната.

— Чудесно. Червено, моля — обади се Марая.

Вместо да налее виното, не се въздържа и използва времето да поработи. Беше към края на първата редакция на ръкописа си, последното произведение на Джей О. Льобо. Започна да пише. Нова сцена, която се развиваше в хотел като този. Когато завърши сцената, прочете написаното и направи някои дребни поправки. По-късно щеше да промени още повече имената, за да не бъде истината съвсем очевидна за представителите на властите, които прочетат книгата. Искаше истината да присъства в романа, но замъглена, в случай че някога го докопат.