Стив Бери - Александрийската връзка

Два силуета се отделиха от тъмните сенки до вратите. Единият беше на Пазителя, когото Макколъм беше заплашил с пистолет, но вече без сламената шапка. Другият беше на Адам от апартамента на Хаддад и манастира в Лисабон.

Малоун се прицели.

Пазителят и Адам не помръднаха. Просто го гледаха загрижено.

— Не съм ви враг — каза Адам.

— Как ни открихте? — попита Пам.

— Не съм. Вие ме открихте.

Малоун си спомни как човекът срещу него беше убил Джордж Хаддад. Забеляза, че беше облечен като по-младия Пазител — торбести панталони, стегната с въжен колан роба и сандали.

И двамата не бяха въоръжени.

— Пазител ли сте? — попита Малоун.

— Аз съм само един верен слуга.

— Защо убихте Джордж Хаддад?

— Не съм.

Някакво движение зад двамата мъже привлече вниманието на Малоун. През вратата мина още една сянка.

Ева от апартамента на Хаддад. Жива и здрава.

— Мистър Малоун — каза тя, — аз съм помощник-библиотекарят. Дължим ви извинение, но трябва да побързаме.

Той запази самообладание.

— Бяхме в Лондон, за да ви заблудим. Беше много важно да продължите и Библиотекарят смяташе, че този театър е най-добрият начин да постигнем целта.

— Библиотекарят?

Тя кимна.

— Той е нашият водач. Не сме много, но винаги сме били достатъчно, за да пазим това място. Тук са служили много Пазители. Сигурна съм, че сте видели костите им в църквата. Светът обаче се променя. Все по-трудно ни е да продължаваме мисията си. Нямаме средства, а напоследък хората ни са нищожно малко. Освен това съществува и настоящата заплаха.

Малоун я изчака да обясни.

— През последните няколко години някой се опитва да ни открие. Замесени са дори правителства. При инцидента с Джордж Хаддад преди пет години — когато вие успяхте да го скриете — един от поканените беше разкрит. Подобно нещо не се бе случвало никога. Всички поканени в миналото са спазвали обета си да пазят тайна. Освен един — Томас Бейнбридж. За щастие обаче престъпването на клетвата му се оказа полезно. Слабостта на характера му направи търсенето ви възможно.

— Вие сте знаели, че ще дойдем? — попита Пам.

— Помогнахме ви за по-голямата част от пътуването. За съжаление израелците ви търсеха твърде агресивно. Замесени бяха дори американците, очевидно по други причини. Явно всички се опитват да ни изиграят. Библиотекарят реши да задвижи събития, които да контролираме и които да доведат съответните играчи право при нас.

— Как е възможно това? — попита Малоун.

— Вие сте вече тук, нали?

— Бяхме в Лондон, за да ви предизвикаме да продължите — намеси се Адам. — Използвахме някои специални ефекти, за да изглежда стрелбата по-правдоподобна.

Той се обърна към Пам.

— Изстрелът срещу вас беше случаен. Не очаквахме, че ще излезете навън.

— Така ставаме двама — каза Малоун. — Но имаше и още нещо. — Той погледна Ева. — Джордж те застреля. Аз взех пистолета му, който бе зареден с истински патрони.

— Да, и слава богу, че той е добър стрелец. Все още ме боли. Но жилетката свърши работа.

— После отидохме в Лисабон — продължи Адам — със същата мисия, както и да заблудим израелците. Вие тримата трябваше да дойдете тук сами. Останалите в абатството бяха част от екипа наемни убийци на Мосад. Вие обаче ги отстранихте.

Малоун погледна Пам.

— Изглежда, не само ти си изиграна.

— Човекът, който дойде тук с вас, се нарича Доминик Сейбър — каза Ева, — въпреки че рожденото му име е Джеймс Макколъм. Той работи за организация, наречена Орденът на Златното руно. Тук е, за да превземе библиотеката.

— А аз ви го доведох — каза Малоун.

— Не — отвърна Адам. — Ние ти позволихме да го доведеш.

— Къде е Библиотекарят? — попита Пам.

Адам посочи вратата.

— Там, вътре. Заедно със Сейбър. Американецът беше насочил пистолет в главата му.

— Котън — каза Пам, — съзнаваш ли какво казват те? След като Ева не е убита, то…

— Библиотекарят е Джордж Хаддад.

Ева кимна, а очите й се наляха със сълзи.

— Той ще умре.

— Заведе Сейбър вътре — каза младият Пазител — с пълното съзнание, че няма да се върне.

— Откъде може да знае? — попита Малоун.

— Орденът или самият Сейбър искат да притежават мястото. Кой точно, остава да разберем. Независимо от това всички ние ще бъдем убити, а тъй като сме твърде малко, няма да бъде трудно.

— Нямате ли оръжия?

Адам поклати глава.

— Не са позволени тук.

— Заслужава ли си да се умре за нещата вътре? — попита Пам.

— Несъмнено — твърдо отвърна Адам.