Стив Бери - Александрийската връзка

— Интересно. Ето още едно изпитание. Имаме седем възможности. — Той свали раницата от гърба си. — Къде отидоха времената, когато човек просто си купуваше членска карта за библиотеката?

— Сигурно на същото място, където остана времето, когато хората слизаха от самолета, едва след като той кацне.

— Всъщност ти се справи доста добре със скока — ухили се той.

— Не ми го напомняй.

Той огледа седемте врати.

— Знаеше, че Макколъм ще действа, нали? Затова го остави да тръгне с Пазителя.

— Сигурен съм, че не е тук заради интелектуалните знания. Не е търсач на съкровища. Този мъж е истински професионалист.

— И адвокатът, с когото излизах, не беше само адвокат.

— Израелците те изиграха. Не се чувствай излъгана. Те изиграха и мен.

— Мислиш ли, че всичко е нагласено?

Той поклати глава.

— По-скоро ни манипулират. Прекалено лесно спасихме Гари. Може би е било предвидено да убия онези похитители. В такъв случай, когато тръгнах след Джордж, спокойно са могли да ме проследят. Ти, разбира се, беше с мен, а израелците бяха зад нас. Искали са да те взема със себе си, затова ме постреснаха на летището и в хотела. Всичко се връзва. Израелците убиват Джордж и си свършват работата. Похитителят на Гари се свързва с нас, за да открием това тук. Което пък означава, че похитителите имат съвсем различни намерения от израелците.

— Мислиш ли, че Макколъм е отвлякъл Гари?

— Ако не е лично той, то значи е човекът, за когото работи.

— И какво ще правим?

Той извади резервните пълнители от раницата и ги напъха в джоба на панталона си.

— Ще го последваме.

— През коя врата?

— Ти самата откри отговора на този въпрос в Лисабон, когато каза, че Томас Бейнбридж е оставил указания. В самолета прочетох романа му. Там обаче не пише нищо, което и най-малко да наподобява преживяното от нас. Неговата изгубена библиотека се намира в Южен Египет. Няма Път на героя, текст с указания и сложни предизвикателства. Нищо. Виж, онази беседка в градината му е друга работа. Доста размишлявах върху последната част на текста, който Макколъм ни даде. Няма логика просто да влезем вътре, щом се озовем тук.

— Освен ако не държиш някого на мушка.

— Да, но все пак има нещо, което не ми харесва. — Той посочи вратите. — При такива мерки за сигурност лесно могат да се отърват от някой натрапник. А и къде са всички? Това място е изоставено.

Той прочете отново буквите над вратите.

VSOVODA.

И изведнъж му просветна.

— Помниш ли как ме подиграваше за фотографската ми памет?

— Не съм. Просто се чудех защо не можеш да запомниш рождения ми ден и годишнината от сватбата ни.

Той се засмя:

— В случая добрата ми памет се отплаща. Помниш ли последната част от указанията? Но се пази от буквите. Беседката в Бейнбридж Хол. Римските букви.

В съзнанието си той ги виждаше абсолютно ясно.

D OVOSVAVV M.

— Помниш ли, че ме попита защо буквите D и M са отделени от останалите осем?

Той посочи вратите.

— Сега вече знаем. Едната врата е вход, а другата, предполагам, изход. Не съм сигурен за останалите по средата, но ще разберем.

Виена

Торвалдсен прецени положението. Трябваше да надхитри Херман и за целта под пуловера му имаше пистолет. Все още държеше писмата на свети Августин и свети Йероним. Херман обаче също имаше оръжие.

— Защо отвлече Гари Малоун? — попита Торвалдсен.

— Нямам намерение да отговарям на въпроси.

— Защо не ми доставиш това удоволствие, след като и бездруго скоро ще си тръгвам?

— Отвлякохме го, за да принудим баща му да направи онова, което искахме. И схемата проработи. Малоун ни отведе право до библиотеката.

Торвалдсен си припомни казаното от президента предишната нощ и реши да притисне Херман.

— И ти знаеш това?

— Винаги знам всичко, Хенрик. Това е разликата между нас. Ето защо точно аз ръководя тази организация.

— Членовете нямат представа за плановете ти. Само си мислят, че разбират нещо. — Торвалдсен се опитваше да изкопчи още нещо. Беше накарал Гари да се скрие по две причини. Първата, за да се увери, че дочутото предишната нощ няма да бъде разкрито, защото това би застрашило живота и на двамата. Втората — беше сигурен, че Херман ще дойде въоръжен, и трябваше да се справи със ситуацията сам.

— Имат доверие в Кръга — продължи Херман. — И ние никога не сме ги разочаровали.

Торвалдсен размаха листовете.

— Тези документи ли възнамеряваше да ми покажеш?

Херман кимна.