Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

Ерлендур зави към някаква безлична еднофамилна къща, към която го насочваше Микелина.

— Той щеше ли да бъде мъртъв до пролетта? — попита Ерлендур. — Мъжът ѝ? На това ли се е надявала?

— Може би — отговори Микелина. — Бе го тровила в продължение на три месеца. Оказа се недостатъчно.

Ерлендур спря на паркинга и загаси колата.

— Чували ли сте за хебефрения [77]? — попита тя и отвори вратата на колата.

Майка им гледаше мъртвото дете в ръцете си, поклащаше се напред-назад и плачеше на висок глас.

Симон сякаш не я забелязваше, гледаше трупа на баща си с невярващи очи. Под тялото на Гримур се бе образувала голяма кървава локва. Симон трепереше като вейка.

Микелина се опитваше да успокои майка си, напразно. Томас мина покрай тях, без да каже и една думичка, влезе в спалнята и затвори вратата след себе си. Лицето му беше напълно безизразно.

Така премина известно време.

Скоро Микелина успя да утеши майка си. Тя дойде на себе си, престана да плаче и се огледа. Видя Гримур да лежи в собствената си кръв, видя треперещия Симон, съзря ужаса на лицето на Микелина. След малко се захвана да мие детето с водата, която Симон бе донесъл. Направи го бавно, старателно, с внимателни движения. Изглеждаше така, сякаш знаеше до най-малки подробности какво трябва да прави, без въобще да ѝ се налага да мисли за това. Остави детето настрана, изправи се и прегърна Симон, който не бе мръднал от мястото си. Треперенето му престана и той избухна в ридания. Тя го заведе до един от столовете в кухнята и го накара да седне с гръб към трупа. Приближи се до Гримур, извади ножицата от гърдите му и я хвърли в умивалника.

След всичко това седна на стол до масата, напълно изтощена след раждането.

Каза на Симон какво трябваше да направят, даде нареждания и на Микелина. Изтъркаляха Гримур върху едно одеяло, което издърпаха до външната врата. Майката излезе със Симон навън, двамата се отдалечиха на достатъчно разстояние от къщата и Симон започна да копае голяма дупка. Утрото наближаваше и отново заваля тежък, студен зимен дъжд. Почвата не беше замръзнала, поне не много. Симон използваше кирка и след два часа копане довлякоха трупа до гроба. Избутаха го в дупката и издърпаха одеялото. Тялото се изтъркаля така, че лявата му ръка щръкна нагоре, но нито Симон, нито майка му имаха желание да се докосват до нея.

С тежки и бавни крачки майка им се върна обратно в къщата и взе детето. Изнесе го в студения дъжд и го положи върху трупа.

Понечи да направи кръстен знак над гроба, но се спря.

— Той не съществува — каза тя.

След това започна да хвърля с лопатата пръст върху телата. Симон стоеше до гроба и гледаше как мократа черна пръст пада върху двата трупа, които малко по малко изчезваха от поглед. Микелина бе започнала да подрежда в кухнята. Томас не се виждаше никъде.

Дебел слой пръст се бе натрупал в гроба, когато изведнъж на Симон му се стори, че Гримур помръдва. Момчето потръпна и впери очи в майка си, но тя не беше забелязала нищо. Отново погледна към гроба и за свой огромен ужас видя, че лицето на баща му, наполовина покрито с пръст, се раздвижва.

Очите му се отвориха.

Симон сякаш се срасна със земята.

Гримур го гледаше втренчено от гроба.

Симон изпищя. Майка му престана да копае. Обърна очи към сина си, после към гроба и видя, че Гримур е все още жив. Застина до ръба на дупката. Дъждът плющеше върху им и измиваше пръстта от лицето на Гримур. Гледаха се в очите. Внезапно устните на Гримур се раздвижиха.

— Направи го!

Очите му отново се затвориха.

Майка им погледна Симон. После надолу към гроба. Отново към Симон. Грабна лопатата и продължи да хвърля пръст, все едно нищо не се беше случило. Гримур потъна под земята и те повече никога не го видяха.

— Мамо — простена Симон.

— Върви вкъщи, Симон! — каза майка им. — Всичко свърши. Върви и помогни на Микелина. Моля те, скъпи ми Симон. Върви вкъщи!

Симон видя майка си да се прегърбва над лопатата, мокра до кости от студения дъжд, и да продължава да запълва гроба с пръст. След малко тръгна по пътя към къщата, без да пророни нито дума.

— Може би Томас мислеше, че всичко станало е било по негова вина — каза Микелина. — Никога не говореше за това, не искаше да говори с нас. Напълно се затвори в себе си. След като мама му изкрещя и той изпусна чинията с кашата на пода, настъпиха събития, които доведоха до смъртта на баща му и промениха целия ни живот.

Седяха в чиста и подредена стая, чакаха Симон. Казаха им, че бил на разходка в района, но го очаквали да се прибере всеки момент.