Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

— Възможно ли е? — каза Гримур тихо и учудено, сякаш най-после бе намерил отговора на загадка, с която дълго време се бе борил. Пак погледна към майка им. — Отрова ли ми даваш? — попита вече високо.

Майка им гледаше нагоре към Гримур. Микелина и Томас не смееха да вдигнат очи. Томас стоеше притихнал до разлятата на пода каша.

— Мамицата му, подозирах! Тая отпадналост. Болките. Болестта…

Гримур се огледа. Хвърли се върху шкафа и бясно заизмъква чекмеджетата. Обзет от ярост, помете с ръка всичко от лавиците на пода. Грабна стар чувал за брашно и го запокити в стената. Чувалът се разпра и от него изпадна малък стъклен буркан.

— Това ли е? — изкрещя той и вдигна буркана.

Гримур се надвеси над майка им.

— Колко време е продължавало това? — изсъска той.

Майка им го гледаше втренчено в очите. Малка свещичка светеше на пода до нея. Тя припряно взе една голяма ножица, загря я на пламъка на свещта, преряза пъпната връв и докато Гримур търсеше отровата, с треперещи ръце завърза пъпчето на детето.

— Отговори ми! — изрева Гримур.

Нямаше нужда да отговаря. Видя го в очите ѝ. В изражението на лицето ѝ. В упорството ѝ. В това, как винаги го дразнеше, защото оставаше несломена дълбоко в себе си, независимо колко често я биеше, независимо колко здраво я налагаше; видя го в мълчаливата ѝ съпротива, в предизвикателния начин, по който го зяпаше с това окървавено войнишко копеле в ръцете.

Видя го в детето, което тя държеше в прегръдките си.

— Остави мама на мира! — каза Симон тихо.

— Дай ми го! — кресна Гримур. — Дай ми детето, проклета отровна змия такава!

Майка им тръсна глава.

— Няма да го вземеш! — каза тихо тя.

— Остави мама на мира! — каза Симон по-високо.

— Дай го! — ревна Гримур. — Или ще ви убия и двамата. Ще ви убия всички! Ще ви избия! Всичките!

Пяна се появи на устата му от ярост.

— Проклета курва! Ще те пречукам! Да не мислиш, че можеш да ме убиеш!

— Престани — извика Симон.

Майка им притискаше детето здраво към себе си с едната ръка, докато с другата опипваше наоколо за голямата ножица, но не успя да я намери. Ужасена, я затърси с поглед, но ножицата беше изчезнала.

Ерлендур погледна към Микелина.

— Кой беше взел ножицата? — попита той.

Микелина се бе изправила и гледаше през прозореца на стаята. Ерлендур и Елинборг размениха погледи, и двамата си мислеха едно и също.

— Само ти ли можеш да разкажеш какво се е случило? — попита Ерлендур.

— Да — отвърна Микелина. — Няма друг.

— Кой взе ножицата? — попита Елинборг.

— Искате ли да видите Симон? — попита Микелина.

Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Симон? — възкликна Ерлендур, не беше сигурен за какво говореше старата жена. После си спомни. Спомни си за мъжа, който дойде да я прибере от каменистото поле. — Искаш да кажеш сина ти?

— Не, не сина ми — каза Микелина. — Брат ми. Симон, моя брат.

— Той жив ли е?

— Да. Жив е.

— Тогава трябва да говорим с него — заяви Ерлендур.

— Няма да ви е от полза — каза Микелина и се усмихна. — Но можем да отидем да го видим. Той много се радва на посещения.

— Чакай, няма ли да продължиш разказа си? — попита Елинборг. — Що за животно е бил той? Не мога да повярвам! Как може човек да се държи така!

Ерлендур я погледна.

Микелина се изправи.

— Ще ви разкажа по пътя. Да отидем да видим Симон!

— Симон! — изкрещя майка им.

— Остави мама на мира! — извика Симон с треперещ глас и преди да се опомнят, вече бе забил ножицата докрай в гърдите на Гримур.

Симон дръпна ръката си. Ножицата стърчеше изправена от ребрата на Гримур. Той погледна сина си с безкрайно учудване, сякаш не си даваше сметка какво точно се е случило. Погледна надолу към ножицата, изглеждаше, че няма сили дори да се помръдне. Отново вдигна очи към Симон.

— Убиваш ли ме?

Гримур с пъшкане се свлече на колене. Кръвта му на тласъци бликаше край ножицата и се стичаше на пода. Гримур бавно се наведе назад и се просна на земята.

Майка им притискаше детето към себе си, обхваната от мълчалив ужас. Микелина, безмълвна, лежеше до нея. Томас все още стоеше, без да мърда, на мястото, където бе изтървал чинията с каша. Застанал изправен до майка си, Симон затрепери. Гримур лежеше неподвижно.

Гробна тишина се възцари в къщата.

Докато майка им не нададе пронизващ смразяващ вой.

Микелина замълча.

— Не знам дали бебето се роди мъртво, или мама го бе притискала толкова силно, че то се бе задушило в ръцете ѝ. Във всеки случай тя го роди много преди термина. Трябваше да се появи през пролетта, а то дойде на света през зимата. Така и не го чухме да проплаква. Мама не успя да му изчисти дихателните пътища, беше му притиснала личицето в дрехите си, когато го държеше на ръце, страхувайки се, че той ще ѝ го вземе, страхувайки се, че ще ѝ го отнеме завинаги.