Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

— Без промяна — каза лекарят. — Няма признаци за подобрение, нито че идва в съзнание.

Замълчаха. Пожелаха си „довиждане“. На вратата лекарят се обърна.

— Не трябва да се надяваш на чудо — каза и се слиса, като видя, че Ерлендур се усмихна студено.

Сега Ерлендур седеше срещу Микелина и мислеше за дъщеря си в болничното легло и за брат си, лежащ нейде в снеговете. Думите на Микелина с мъка проникваха в съзнанието му.

— Майка ми не беше убиец — каза тя.

Ерлендур я гледаше.

— Тя не беше убиец — повтори Микелина. — Мислеше си, че може да спаси бебето. Страхуваше се за детето си.

Втренчи очи в Елинборг.

— В крайна сметка той не умря — каза тя. — Не умря от отровата.

— Но ти каза, че не подозирал нищо, преди да е станало много късно! — рече Елинборг.

— Да — отвърна Микелина. — Тогава беше станало прекалено късно.

Вечерта, когато това се случи, Гримур, който през целия ден бе лежал и изпитвал силни болки, се почувства малко по-добре.

Майка им вече имаше болки и привечер контракциите ѝ зачестиха. Беше твърде рано. Детето щеше да се роди преждевременно. Тя накара момчетата да изнесат дюшека от стаята и заедно с този на Микелина си направи нещо като постеля на пода в кухнята. Легна там около времето за вечеря.

Помоли Симон и Микелина да приготвят чисти чаршафи и топла вода, за да измият бебето. Беше родила три деца и знаеше добре какво да прави.

Навън все още бе зима и беше тъмно, но неочаквано времето се бе затоплило и през деня заваля дъжд. Пролетта щеше скоро да дойде. Същия ден майка им беше поразчистила около касисовите храсти и окастрила мъртвите клонки. Каза им, че през есента ще се роди много плод, хубав плод, от който тя ще направи сладко. Симон не се отделяше от нея. Придружи я до храстите, а тя се опитваше да го успокои, казваше му, че всичко ще е наред.

„Нищо няма да е наред — каза Симон и го повтори. — Нищо няма да е наред. Ти не можеш да запазиш това дете. Не можеш. Той смята да убие бебето. Тъй казва. Кога ще дойде бебето?“

„Не се притеснявай толкова много — отвърна майка му. — Когато детето се появи, ще го занеса в града и той никога няма да го види. Той е болен и безпомощен. По цял ден лежи в леглото и нищо не може да направи.“

„Но кога ще дойде бебето?“

„Може да се случи по всяко време — каза майка му успокоително. — Да се надяваме, че ще е скоро, та всичко да свърши бързо. Не бой се, Симон. Трябва да бъдеш силен! Заради мен, Симон.“

„Защо не отидеш в болница? Защо не се махнеш оттук и не отидеш да родиш детето в болница?“

„Няма да ми го позволи — отвърна тя. — Ще дойде да ме вземе и ще ми нареди да раждам вкъщи. Той иска никой нищо да не разбере. Ще кажем, че сме намерили детето. Ще го дадем на добри хора. Това иска той. Всичко ще е наред.“

„Но той казва, че ще го убие.“

„Няма да го направи.“

„Толкова ме е страх — каза Симон. — Защо трябва да е така? Не знам какво да правя. Не знам какво да правя“ — повтори той и майка му усети колко силно е разтревожен.

Сега той стоеше и я гледаше как лежи върху дюшеците на пода в кухнята — освен спалнята, това беше единственото достатъчно голямо помещение в къщата. Майка му започна да се напъва, без да издава никакъв звук, абсолютно мълчаливо. Томас беше в стаята при Гримур. Симон безшумно се приближи до вратата и я затвори.

Микелина лежеше до майка си, която се опитваше да стене колкото се може по-малко. Вратата на спалнята се отвори и Томас излезе в коридора, оттам тръгна към кухнята. Гримур седеше на ръба на леглото и пъшкаше. Беше изпратил Томас да донесе чинията с каша, която бе останала от по-рано недокосната в кухнята. Казал му бе да си хапне малко от кашата, ако иска.

Томас мина покрай Симон и Микелина, погледна надолу и видя, че главата на бебето се е показала, а майка му го тегли с всички сили. Ето че и раменете на детето излязоха.

Томас взе чинията с кашата и една лъжица. С крайчето на окото си майка му изведнъж видя, че той се готви да лапне пълна лъжица с каша.

— Томас! За бога, не пипай тая каша! — изкрещя тя в пълно отчаяние.

Мъртва тишина настъпи в къщата. Децата втренчено гледаха майка си. Тя държеше в ръце новороденото дете и не изпускаше от поглед Томас, който се бе стреснал толкова, че изтърва чинията на пода и тя се разби на парчета.

Креватът в спалнята изскърца.

Гримур се появи в коридора и влезе в кухнята. Погледна към майка им и новороденото в ръцете ѝ. Лицето му излъчваше отвращение. Погледна към Томас, после към кашата по пода.